Димитър Талев - Погибел

— Свири пристъп!

По едно време той радвижи едрата си глава с тежкия шлем на нея, заозърта се и рече с дрезгав глас:

— Но те не пеят! Защо мълчат?

Разтичаха се протокелиотите му нататък, между войниците, които се редяха край стълбите, край подвижните кули, под широките костенурки, и други, които едва що бяха се смъкнали отгоре и пак се тъкмяха да се покатерят към високите зъбери. Не, те не искаха да пеят повече и никой не можеше да ги накара да пеят, нито дори повелята на василевса. Те се биеха храбро, умираха храбро; ето качваха се горе, където ги очакваше врагът с меча си, сриваха се надолу с цялата стълба и пак отиваха до друга стълба или до някоя подвижна кула, но не можеха да пеят; сърцето им не даваше; гласът им замираше в самото пресъхнало гърло.

Битката изглеждаше още по-страшна без викове и песни, които насърчаваха войниците, без песента-молитва, с която се призовава милостта божия и самият бог по-близу в тоя земен пъкъл, без дивия вик, който се изтръгва от гърдите и заглушава всички други гласове и трясъци, заглушава и бързите удари на сърцето. Сега се чуваха само воплите и въздишките на умиращите, на ранените, тропотът на войнишките стъпки, свистенето на пуснатите стрели, на полетелите копия, късият шум на меча или на секирата, които се врязваха дълбоко, цвърченето на плисналата гореща смола, шуртенето на цели потоци кръв, която потичаше по сивите камъни на стената, по бялата мазилка, алена и лъснала на жаркото слънце. Чуваше се вече непрестанно и резкият, тревожен вой на тръбите, тук, близу до василевса, и по-нататък, вляво и вдясно срещу преградната стена. А Василий все току замахваше с ръка наназад, още и още:

— Свири пристъп! Свири…

Слънцето се бе издигнало най-високо и се закова там; по всички страни на небесния купол потече ослепително бял огън, огън потече и по земята. Сенките на людете бяха в нозете им, на дървесата — в коренищата им, нажежените камъни и пясъците в реката отдалеко се белееха. Разтърси се цял, потрепера чак до четирите си копита конят на василевса, нямаше той човешки език и глас, а буйно изпръхтя, изцвили:

— Рррррррр… Хъхъхъхъх!

Разтърси се и набитото тежко тяло на василевса, цяло затворено в железа, огледа се той и като да се събуди от гневния си унес, шумно въздъхна и облиза пресъхналите си устни. Дигна високо ръка: да замлъкнат тръбите! Скоро затихна някъде далеко и последният тръбен звук. Заговори василевсът бързо, с рязък глас:

— Да се оттеглят тия мръсници! Един „овен“ срещу вратата! Да бие, докато я събори. Всички други „овни“ и каменомети напред и да бият по три и четири на едно и също място. Искам да сринат тая проклета стена!

За късо време ромеите се смъкнаха от зъберите на крепостната стена, повлякоха назад широките костенурки, дългите стълби, куките, изтегли се наназад цялата ромейска войска като морски отлив от високия в стръмен бряг. Сега се надигнаха други гласове сред войниците, по-меки, по-човешки, подзеха се и разговори, зачуха се облекчителни въздишки, някои и още мнозина след тях се натръшкаха по твърдата, напечена земя, втурнаха се към реката, които бяха по-близу до нея. И все пак битката не спираше.

Разтичаха се войници около бойните уреди; трябваше да се изпълни и втората повеля на василевса. Настанен бе „овен“ срещу вратата и започна да я блъска с желязното си чело едно след друго. Настанени бяха и двайсет каменомети и „овни“ на шест места срещу стената, по три и по четири един до друг; струпани бяха там купища едри камъни. Каменометите бяха опасни най-напред за людете, като прехвърляха стената и камъните падаха зад нея, където се движеха много български войници. Мнозина останаха там с откъснати ръце, нозе, със смачкани глави, с разбити гърди. Сетне камъните започнаха да бият по зъберите на стената. Българските войници се разбягваха, хванали с две ръце главите си или дигнали щитовете си, като че ли можеха да ги спасят от едрите камъни, които летяха с глухо, зловещо бръмчене. Каменометите съсредоточиха ударите си тук — стената трябваше да се разрушава отгоре надолу.

Самуил ходеше по стената и не спираше войниците, когато се разбягваха, без да знаят къде да се скрият. Нека те погледат своя цар, който ходеше по цялата стена и не губеше ума си от страх. Той нареди повечето от войниците да слязат долу, край самата стена, където беше най-безопасно. Останаха войници само по кулите и край уредите, край котлите със смола и масло. Царят нареди още да се направят подвижни дървени площадки, за да могат да се местят с тях българските метателни уреди, където беше нужно. Той нареди също един от котлите да се настани на площадката над вратата за „овена“, който я блъскаше. Българите сега пращаха снопове стрели и сулици по ромейските каменомети, а по „овните“, които стояха по-близу, хвърляха пръстени гърнета, пълни с гореща смола и масло.