Димитър Талев - Погибел

Голяма бе надеждата на Несторица в стълбите, та заповяда да се направят повече — за всеки негови двайсет или трийсет войници по една; така искаше да разпокъса ромейските войници на още по-малки дружинки по стените, едва по четирима или петима срещу всяка стълба. И вероятно не биха останали смелите му кроежи напусто, ако двамата пратеници на Вотаниата не бяха стигнали до стана на василевса отвъд Беласица.

Несторица успя дори да нападне Солун. Ромеите си служеха добре с лъковете и копията си, но мнозина от нападателите успяха да стигнат и до зъберите на крепостната стена. Битката се задържа и се разгорещи тук, но тогава се случи нещо неочаквано за българите: защитниците на Солун за късо време станаха много повече. На стените се бяха изкачили още мнозина ромеи, повечето по-възрастни люде, набързо облечени като войници и всички добре въоръжени. Това бяха солунчани, дигнати да защитяват града си. Те се разтичаха по стените и всеки си намери място срещу стълбите на българите. Тръбачите на Несторица свириха отбой, стълбите бяха свалени. Българският войвода искаше да се откаже от големия град и пак надеждите му бяха в стълбите, но той не успя да повтори нападението си.

През една нощ скоро след нападението към града се приближи силна ромейска войска. И още преди да се раздени, българите бяха изтласкани в равнината западно от Солун и обградени от всички страни. Пристигнал бе изпратеният от Василия полк, а веднага след изгрев слънце от западната порта на града излезе още една дружина ромеи, та българите бяха хванати от всички страни и ромеите бяха два пъти по-многобройни от тях.

Несторица се опита пред очите на ромеите да подреди войската си, за да пробие ромейския обръч, но те изпратиха срещу него най-напред конницата си, до петстотин души. Българите видяха как се дигна облак прах по равното поле нататък и докато се опомнят, налетяха върху тях византийските конници. Ромеите тичаха с насочени дълги копия, удряха и с мечове. Конете блъскаха с гърдите си, тъпчеха с копита, юздата им се дърпаше рязко ту на една, ту на друга страна, железните стремена се впиваха до кръв в коремите им, те се въртяха, скачаха уплашени на задните си нозе, за да блъснат още един път, да ударят още един път с копитата си, в същото време ездачите им мушкаха с копията си, сечеха с мечовете. Българите бяха като гъсто израсла пшеничена нива под лъсналите сърпове на усърдни жетвари. Те също въртяха копия и мечове, палици и секири, дигаха ги високо, за да се пазят от бързите удари на ромеите, навеждаха се току под конете и промушваха издутите кореми на животните, ала конникът е като орел върху пешака. Конниците минаха през редиците на българите и никой не можеше да ги спре: останаха след тях десетина или двайсет уплашени коня без ездачи, но много повече бяха българите, които легнаха на тревата, още влажна от утринната роса, като тежки снопи.

После пристъпи от всички страни ромейската пехота, шест хиляди облечени в желязо мъже. Излязъл бе от Солун с дружината си сам наместникът на василевса в тоя град дук Теофилакт Вотаниат заедно със сина си Михаила Вотаниат и те първи потеглиха срещу българите. Потеглиха след тях и всички други ромеи, човек до човек, сред кънтящия гръм на тимпани и тревожния вой на тръби. Запяха те от всички страни, тържествуващи пред лесната си победа:

— Спаси, господи, людете твои…

По-страшен беше негли гъстият тропот на тежките им стъпки — хиляди по твърдата земя, изгоряла от слънцето в тия летни дни.

Уплахата на българите премина бързо и се превърна в отчаяна смелост. Никой не се вслушваше в прегракналите викове на челниците, а там беше и войводата им Несторица, яхнал косматия си кон, е изваден меч в ръката.

— Тук ще умрем — каза той през стиснати зъби и повтори по-нататък: — Тук ще умрем!

Някои от войниците му, които имаха мечици или криви унугундурски ножове, извадиха ги и ги сложиха между зъбите си: да бъдат току в ръката им.

Отпусна Михаил Вотаниат юздата на своя кон и пръв се вряза сред българите с дигнат меч. А след него — людете му и сред тях — баща му, старият Вотаниат на сив кон. Притичаха ромеи от всички страни, хиляди и хиляди. На двама, на трима се падаше по един българин и те бързаха да го убият. Но и българинът се бореше на две и три страни, с меча или със секирата си, после грабваше кривия нож от окървавената си уста и се нахвърляше да вземе живот, преди да даде своя; по-страшен беше той с острия си нож — посягаше така изкусно и бързо, сякаш с ръка изваждаше червата от разпрания корем на врага, или забиваше до дръжка ножа в шията му, до ключицата, където беше разголена, и шурваше високо нагоре алена кръв, ведно със задавения предсмъртен вик на ударения. Някъде далеко, сред грозния рев и вой на битката, се чуваше призивният вик на Несторица: