Димитър Талев - Погибел

Българите вече слизаха от стената. Блъскаха се диво по тесните и стръмни каменни стълби, мнозина падаха надолу с вик, посягаха да се уловят за другарите си, мнозина ломотеха прегракнало несвестни думи, заканваха се някому, молеха се, проклинаха някого, дори и бога. Слизаха войници от всички страни и се стичаха на пътя за Струмица. А пътят беше вече хванат от ромеи, от людете на Никифора Ксифия. Пламна и там битка — слепешката в тъмното, разнесоха се викове, които бяха по-страшни от мечовете на ромеите:

— Обградени сме! Връщайте се назад! Бягайте насам! Бягайте нататък! Обградени сме от всички страни! Предадени сме…

Сега бъркотията сред българите беше обща и страшна. Само най-смелите знаеха накъде вървят, намираха откъде да минат, а всички други се втурваха ту на една, ту на друга страна, тръгваха и пак се връщаха на същото място, въртяха се на едно и също място. И викаха, викаха, а никой никого не чуваше. Опитаха се и тук някои от челниците да въведат някакъв ред, да поведат войниците, но гласовете им се губеха в общия викот и ров. Ромеите бяга преминали стената, продължаваха да я преминават и други от тях, отвориха широко вратата й, потече и оттам поток от люде. Войниците на Ксифия бяха пресекли пътя за Струмица, бяха се пръснали в гъсти редици от двете му страни и се опитваха да се съединят със своите откъм стената, за да затворят българите в обръч. Не беше минало много време, но все пак едва сега някои от българите се бяха посъвзели, знаеха накъде да се насочат, викаха се един друг, търсеха челниците си, работеха по-усърдно с оръжията си. Започна и да се зазорява, бързо просветна цялото небе, просветна сякаш и самата тъмнина по земята. Ставаше по-светло навред, изток се червенееше. Показа се и месечината иззад облака — ненужна сега, бледа, прозрачна. В утринния здрач се виждаше как малки дружинки българи пребягваха, провираха се през още незаети от ромеите места, а ромеите бързаха да сключат обръча си. Водеха се яростни битки тук и по-нататък, смели българи се опитваха да си отворят път, други удряха с отчаяние и не искаха да захвърлят оръжието си. Ромеите бяха много повече. И не се биеха, за да се спасяват, а идваха, за да победят. Те се струпаха в гъсти редици от всички страни и вече ни един българин не можеше да побегне.

— Предай се! Предай се! — викаха ромеи на езика си и дори някои посягаха да вземат с ръце оръжието на стъписалия се насреща българин.

Чуваше се по-често и по-често шум от захвърлени на земята оръжия и после като че ли започна някакво надпреварване сред българите, кой по-скоро да хвърли меча си, щита, да издене през главата с разтреперани ръце стрелника, все още пълен със стрели.

— Ех… Свърши се нашата…

Тук бяха хванати към дванайсет хиляди българи.

По това време Самуил беше в Струмица и като узна, че стената в Клидионската теснина е премината, дигна полка от пет хиляди души, който беше настанен край тоя град ведно с няколкостотин конници, и се спусна да помогне на людете си в теснината. Сам царят водеше тая войска, в първите й редици. Мнозина от войниците го виждаха отдалеко изправен на коня в бойно облекло, с опнати рамена, като че ли бе отхвърлил някакво бреме от доскоро поприведените си плещи. Току зад него яздеше по-малкият му син Давид. Още доста близу до Струмица полкът срещна първите бегълци от Ключ, а по-нататък те ставаха все повече. Излизаше напред сам царят да ги пресреща:

— Връщайте се назад! Къде сте тръгнали, къде ще се спасявате! Врагът е по петите ви. Връщайте се да го спрем!

Побягналите войници се събираха на купчини, после се подреждаха и тръгваха назад край пътя. Сам царят беше с тях, вървеше пред всички срещу ромеите и всеки тръгваше след него. Нататък бяха ромеите, но и царят вървеше нататък, а войниците му го следваха. Те вървяха след стария си цар и само го попоглеждаха отблизу или от по-далеко — той беше там, виждаха го изправен гордо на коня. Бегълците идеха отсреща на цели тълпи и всички се спираха и тръгваха с царя. След него вървяха сега три полка — по пътя и от двете страни на пътя. Не се чуваха много думи и разговори, а много повече шумът и тропотът на оръжията, на хилядите човешки стъпки и конски копита по прашния път, през засъхналите треви и трънаци от двете му страни.

Самуил срещна Радомира, Владислава, сръбския княз Иван-Владимир, оцелелите войводи, още по-нататък срещна и великия войвода Ивац. Всички тия велможи вървяха пеша, размесени с войниците, и като тях бършеха с ръка или с ръкав потните си лица, зачервени от слънчевия пек — слънцето се бе дигнало високо и дори наближаваше върха на небесния купол. Царят не се спираше много да ги пита и разпитва — ясно беше всичко, той знаеше вече всичко. Те също тръгваха с него като простите войници и пак размесени с тях. Самуил се спря за малко само с Ивац, а царският син Давид скочи от коня си и подаде поводите на великия войвода. Погледаха се за един миг двамата стари воини и царят рече: