Димитър Талев - Погибел

— Ще го изпълня, твое свето царство.

Несторица се върна при царя едва с около двесте войници, които бяха успели да се измъкнат заедно с него, и каза, че ромеите са го обградили внезапно и са го разбили. Той не каза на царя, че се бе опитвал да превзима Солун, което погуби полка му.

Сега Самуил се уплаши да не би ромеите да го ударят откъм Солун; той сам ги бе подсетил за тоя път право към Струмица. Още през нощта след завръщането на Несторица той дигна пет хиляди души от войниците, които бяха при преградната стена, и заедно с по-младия от синовете си се прибра в Струмица. Така той искаше да запази по-добре самата стена, при все че намали защитниците й. Василий продължаваше да я бие, но с нищо не се усети, че защитниците й бяха по-малко. По-малобройни бяха сега и двете войски, понеже мнозина от войниците и от двете страни боледуваха от треска, която сваляше оръжието от омаломощените им ръце. Така не усети и Самуил, че Василий също бе изтеглил един голям пслк и бе го изпратил на другата страна на Беласица.

За наместник на царя при преградния зид остана княз Гаврил-Радомир, а там беше и великият войвода Ивац. Дали бе забелязал цар Самуил, който не спеше по цели нощи, дали бе забелязал трите огъня, които светнаха горе в планината, на еднакви разстояния един от друг, през нощта срещу двайсет и деветия ден на месец Чръвен, 12-ти индикт? Неговият син Радомир не ги забеляза. Не ги забеляза и никой от българските заповедници. Видя ги може би някой от войниците Самуилови в безсъницата си, зъзнещ от злата треска, и може би не само един, но никой от българите не позна злокобния знак в планината. Пък и не светеха дълго трите огъня на Никифор Ксифия; колкото да ги види само Василий и людете, които сам постави да ги следят и гледат…

По тъмно още тоя ден засвириха всички ромейски тръби за пристъп и бой. Разбудиха те и българите и боят скоро започна; побързали бяха едните, побързаха и другите. Ромеите отдавна не бяха напирали с такава сила и битката колкото бързо започна, толкова бързо и се разгорещи. Месечината се бе скрила като че ли нарочно зад голям облак над тъмните хребети на Беласица. Тъмна беше прохладната предутрина, дигнали се бяха високо и звездите по дълбокото лятно небе между черните грамади на двете планини. Ромеите бяха запалили буйни огньове, колкото да знаят накъде да се насочват, раздухаха огньовете под медните котли и българите горе на стената, войниците и от двете страни се виждаха като бързи, черни сенки, мътно проблясваха оръжията им. И двете войски се биеха с някакъв навик — колко пъти вече ромеите бяха опирали стълбите на стената, колко пъти българите бяха ги срещали горе, та и в тъмното сега битката вървеше с пълна сила, макар и някак по-тихо, без много викове и крясъци, а с някаква студена, спокойна ярост. Дори и смъртно раненият често ще се отпусне само с един глух стон, само с една въздишка и ще легне на земята сякаш с облекчение. Така беше може би и поради тъмнината. Чуваха се на двете страни, на двата различни езика едни и същи думи, пълни с една и съща мъка, с една и съща злоба:

— Няма ли да се съмне най-сетне…

И като че ли в някакъв определен час близу зад българите, зад стената им, по стръмнината, която се тъмнееше вдясно от тях, внезапно се зачу вик и тропот, който с всеки миг се засилваше. Тичаха бързо насам, невидими в предутринния мрак, много люде и викаха някакви неясни думи:

— Ооооооо…

Чуваше се вече звън на оръжия, зловещият трясък на мечове по опънатата биволска кожа на щитове — тичаше на пристъп по стръмнината много войска, тичаха войниците на Никифора Ксифия, чуваше се и бойната им песен:

— Спаси, господи…

Сред българите настана голям смут. Развикаха се уплашени, питаха се, озъртаха се; невидимият, неочакваният враг изглеждаше още по-страшен, те вече не знаеха срещу кого, на коя страна да насочат оръжието си. Някой ще замахне с меча си между два зъбера на стената, а неволно ще се извърне, дали дотичалият изневиделица враг не е насочил вече копието си в гърба му. В тоя смут и страх успяха да се задържат по неколцина ромеи тук-там по стената. Не знаеха накъде да се обърнат и българските челници, какво да кажат на войниците си. Пръв се съвзе великият войвода Никулица, завика:

— Отстъпвай полека назад, полека назад!…

В същото време дружинки ромеи се биеха вече по самата стена, по площадките й, по кулите. Един там ритна с ботуша си котел с кипнала смола, разрита и огъня: някъде надолу по стената се чу страшен рев, пръснаха се пламтящи главни, облаци искри.