Димитър Талев - Погибел

— Ти си цар, ама си с нас и ние сме ти покорни, Твоя е и душата ми, ако речеш да ми я поискаш. Ама ето и за тебе чувам… щерка ти е побягнала. Нас пък страх ни хваща, когато горе при тебе не е добре.

Каза си всичко селякът и царят разбра добре всяка негова дума; за него, за царя, говореше простият селяк, но още повече за царството, което иска покорство и взема души, за страха си, ако на царя и на царството не е добре, за доволството си, ако царят и царството са с него; за упованието си в царя и царството — иначе не би се решил селякът да му каже такива смели думи.

Яков Рун често идваше в палата и чрез него царят дочуваше всички шумове и гласове, които се носеха по цялата държава, докъдето се простираше неговата власт. Надигнала се бе отново разногласа врява сред болярите, сред духовниците, сред купците по градовете; също и долу, сред богомилите. И колкото и да бяха тия две страни противни, враждебни една срещу друга, в тяхната врява се дочуваха еднакви думи против царя и царството, макар всяка от тия страни да теглеше към себе си. Боляри и духовници искаха царството за себе си и мразеха царя, който не искаше да им го даде; богомилите пък не искаха царство и го проклинаха, те също мразеха царя както някога, във времето на цар Петра. Мразеха царя мнозина от болярите и духовниците, мнозина също от богомилите долу — и едните, и другите твърдяха, че царят ги е излъгал. Но цар Самуил не беше като цар Петър и те се бояха от него. Между болярите, духовниците и купците горе и богомилите долу беше целият друг народ, селяци и граждани. По-тиха беше врявата сред тоя многоброен народ и все същата. Не беше се променил животът му към по-добро с новия цар, но той бе дошъл с добри думи, с добри надежди, пък и с добри дела. Те все още му вярваха, очакваха добро от делата му. И се бояха от него. Това чуваше Самуил, пък и сам го виждаше, където и да се спреше погледът му.

Людете на Яков Рун и той самият разкриха опасно огнище в Скопйе, дето бе влизал вече вторият Василий и дето бяха останали ненаказани изменници. Царят нареди да задържат всички виновни и заподозрени, докато сам той отиде в Скопйе да ги види и чуе. Нареди да се събере един полк от постоянните царски дружини в Охрид, Преспа, Обител, Прилеп, да бъде облечен цял в желязо и въоръжен като за война. Сам царят застана начело на тоя полк и го поведе към Скопйе. С него бяха и двамата му синове, също и княз Иван-Владислав. На едно поприще от Скопйе царят спря полка на по-дълга почивка и понеже беше вече към края на деня, остана тук и да нощува.

В зори на другия ден тръбите и роговете дигнаха полка отново на крак. Наредено бе войниците да изчистят добре оръжието си и железните си доспехи, да изчистят и конете на челниците, та косъмът и сбруята им да лъщи, да няма по опашките им чички и тръни. Полкът тръгна към Скопйе в редици по трима и тъкмо лятното слънце бе изгряло, та лъснаха оръжията на войниците, железните им облекла, островърхите им шлемове. На стотина разтега напред вървяха една малка дружина конници, а доста по-назад вървяха в редици по шестима тридесет души войници с тъпани и тарамбуки. На десетина разтега след тях вървеше друго едно малко отделение пеши войници, а на други още десетина разтега яздеше царят, следван от синовете и племенника си, от знаменосеца с тръбачите и от всички по-големи челници на полка. Подир тях тропаше с тежките си обуща вече и самият полк.

Отдалеко още се белееха на слънцето стените на Скопйе, доколкото бяха оцелели след Василия, високите му кули по стръмнината, дето беше градът. Полкът се приближаваше по пътя стъпка по стъпка. Около града не се забелязваше никакво смущение, при все че идваше насам такава войска. Виждаха се тук-там из полето и градините край реката купчини работници, които спираха работата си и се изправяха да погледат войниците с ръце над очите, за да се пазят от слънцето. По стените на града и по кулите му не се мяркаше жива душа. Едва близу до града се замяркаха люде по пътя, по стария каменен мост над Вардара и още повече пред източната градска врата, която беше широко разтворена.

Когато железният полк се насочи право срещу разтворената порта, както беше още преди това наредено, тридесетте тъпана и тарамбуки екнаха отеднаж:

— Бум…

После веднага, на следващата стъпка, още еднаж. Замлъкнаха за една стъпка и после пак два пъти едно след друго, стъпка след стъпка. Така продължи тоя общ тътен и вече не спря:

— Бум-бум. Бум-бум. Бум-бум. Бум-бум. Бум-бум…