О. Хенри: Третият продукт

— Не — каза пресипнало той, — не съм я намерил на стълбите. Даде ми я Джек Бивънс, който живее на най-горния етаж. Ако не вярвате, идете да го попитате. Аз ще ви изчакам тук.

— Зная го Бивънс — каза сърдито Хети. — Той пише книги и всякакви там боклуци. Цялата къща чува как го ругае раздавачът, когато му носи върнатите ръкописи. А вие… и вие ли живеете във Валамброза?

— Не — отвърна младият човек. — Само се отбивам понякога при Бивънс. Ние с него сме приятели. Аз живея на две преки оттук.

— Много извинявайте, ама какво смятате да правите с лози лук?

— Смятам да го изям.

— Суров?

— Да, още щом се прибера у дома.

— Нямате ли нищо друго за ядене?

Младият човек се позамисли.

— Нямам — призна той. — В къщи не е останала нито троха. В бърлогата на Джек също няма нищичко, закъсал е здравата. Никак не му се искаше да се раздели с тая глава лук, но аз толкова му досаждах, че накрая отстъпи.

— Кажете, драги, и вие си имате неприятности, нали? — каза Хети, без да сваля от него умъдрения си от живота поглед, и сложи костеливия си, но изразителен пръст на ревера му.

— Колкото щете — отвърна незабавно собственикът на лука. — Но този лук си е мой и съм го получил по честен път. Извинете, но трябва да вървя, много бързам.

— Чакайте! — каза Хети и леко пребледня от вълнение. — Суровият лук е ужасно нещо. Както и говеждо задушено без лук. Щом сте приятел на Джек Бивънс, сигурно сте свестен човек. В моята стая там на другия край на коридора седи едно момиче, моя приятелка. Закъсали сме страшно и двете; но имаме малко месо и картофи. Те се варят сега, но им липсва душа, нещо не им достига. В живота има някои неща, които непременно вървят заедно, ръка за ръка. Например розов муселин и зелени рози, или шунка и яйца, или ирландци и бунтове. Или, да речем, задушено с картофи и лук. Или загазили хора и други хора, изпаднали в същото положение.

Младият човек отново се разкашля, и то дълго, притискайки главата лук до гърдите си.

— Така е, разбира се — проговори най-сетне той. — Но нали ви обясних, че бързам…

Хети го сграбчи здраво за ръкава.

— Недейте така, братле. Не яжте суров лук. Дайте своята лепта за вечерята и ще ядете такова задушено, че ще си оближете пръстите. Нима две дами трябва да свалят с нокаут един млад джентълмен и да го затътрят в стаята си заради честта да вечеря с тях. Нищо лошо няма да ви се случи, братле. Хайде, решавайте и тръгвайте.

Но бледото лице на младия човек се разля усмивка.

— Е, тръгвам тогава — оживи се той. — Щом моят лук може да послужи като препоръчително писмо, приемам на драго сърце поканата.

— Може, може — каза Хети, — и като препоръчително, и дори още по-добре — като подправка. Вие само почакайте за минутка отвън, докато попитам приятелката си дали е съгласна. И да не вземете да избягате с това препоръчително писмо!

Хети влезе в стаята си и затвори вратата. Младият човек остана да чака отвън.

— Сесилия, рожбо моя — каза продавачката, смазвайки доколкото е възможно чегъртащия си глас, — отвън има глава кромид. И като притурка към нея — един млад мъж. Поканих го на вечеря. Нали нямаш нищо против?

— Боже мой! — възкликна Сесилия и като стана, взе да оправя прическата си. После хвърли тъжен поглед към плаката с ферибота.

— Не — каза Хети, — не е той. Сега имаме работа с действителността. Ако не се лъжа, ти каза, че твоят герой имал пари и автомобили. А този е голтак, който няма нищо за ядене освен глава кромид. Но говори културно и не е нахал. Изглежда, е бил човек с положение, но сега е закъсал. А на нас все пак ни трябва лук. Е, да го доведа ли? Отговарям за поведението му.

— Хети — въздъхна Сесилия, — умирам от глад. Какво значение има дали е принц или разбойник? Все едно. Доведи го, щом носи нещо за ядене.

Хети се върна в коридора. Кромиденият човек беше изчезнал. Сърцето и замря и тъмна сянка покри лицето й — освен върха на носа и скулите. После животът отново нахлу в нея — тя го видя в другия край на коридора надвесен на прозореца, гледащ към улицата. Забърза към него. Той викаше нещо на някого долу. Уличният шум заглуши стъпките й. Тя надникна над рамото му, видя на кого говори и чу думите му. В този миг той се отдръпна от прозореца и я видя.

Очите и се забиха в него като стоманени бургии.

— Само няма да лъжете — каза спокойно Хети. — Какво смятахте да правите с този кромид?

Младият човек сподави кашлицата си и погледна Хети право в лицето. От целия му вид личеше, че няма намерение да търпи повече издевателства.