О. Хенри - Третият продукт

На стената срещу кушетката бе забоден ярък, крещящ плакат, рекламиращ най-новия ферибот на една от железопътните компании, построен, за да се съкрати пътят между Лос Анжелос и Ню Йорк с една осма от минутата.

Обръщайки глава посред монолога си, Хети видя, че гостенката й е приковала поглед в идеализираното изображение на порещия пенливите вълни ферибот и по бузите й се стичат сълзи.

— Какво има, мила Сесилия — прекъсна работата си тя. — Толкова ли е лоша тази картинка? Аз не разбирам от изкуство, но мисля, че тя освежава стаята. Разбира се, една художничка-маникюристка веднага може да ме опровергае и да каже, че това е гадост. Ако не ти харесва, да я сваля. Боже мой, как нямаме поне една глава лук!

Но миниатюрната миниатюристка се разрева с глас и заби нос в грубата тапицерия на кушетката. Тук се криеше нещо много по-дълбоко от накърненото естетическо чувство на художника при вида на тази калпава литография.

Хети разбра това. Тя отдавна се бе примирила с ролята си. Как не ни достигат думи, когато се мъчим да опишем макар и само една човешка черта! Навлезем ли в абстрактните понятия, изгубени сме. И обратно: колкото по-близо до Естеството са думите, които се ронят от устата ни, толкова по разбираеми са те. Фигуративно казано, някои хора са Гърди, други — Ръце, трети — Глави, четвърти — Мишци, пети — Нозе, шести — Плещи за тежък товар.

А Хети беше Рамо. Нейното рамо бе кокалесто и остро, ала през целия и живот хората скланяха глави на него — както метафорично, тъй и буквално — и оставяха там всичките си неприятности или поне половината. Подхождайки към живота от анатомическо гледище, което не е по-лошо от всяко друго, можем да кажем, че на Хети по рождение бе й писано да бъде рамо. Трудно би се намерила ключица, така предразполагаща към доверие, както нейната.

Хети беше само на трийсет и три години и още не можеше да надживее леката болка, която я бодваше всеки път, когато някоя млада красива главица търсеше утеха на рамото и. Но само един поглед в огледалото неизменно убиваше тази болка. Сега тя също хвърли строг поглед към попуканото старо огледало над газовата печка, понамали пламъка под бълбукащата тенджера с месото и картофите, после пристъпи към кушетката и положи главата на Сесилия върху рамото-изповедня.

— Хайде, миличка, разказвай — заувещава я тя. — Сега разбирам, че не изработката на плаката те е разстроила. Запознали сте се на ферибота, нали? Хайде, Сесилия, хайде, детето ми, успокой се и разкажи всичко на кака си Хети.

Ала младостта и мъката трябва първо да изхвърлят излишните въздишки и сълзи и тогава да насочат лодката на мечтите към желаните острови. И ето че след малко, притиснала се до жилестата решетка на изповедалнята, каещата се грешница — или може би благословената причастница на свещения огън? — и разказа простичко и непресторено цялата история.

— Това се случи само преди три дни. Връщах се с ферибота от Джързи. Старият господин Щръм, търговец на картини, ми беше казал за един богаташ от Нюарк, който искал да поръча миниатюрен портрет на дъщеря си. Отидох да се видя с този човек и да му покажа някои от моите работи. Когато му казах, че миниатюрата ще струва петдесет долара, той се изкикоти като хиена и каза, че пастелен портрет, двайсет пъти по-голям от миниатюрата, щял да му излезе само осем долара.

Имах пари само колкото да си купя обратен билет до Ню Йорк. Бях изпаднала в такова настроение, че не ми се живееше нито ден повече. Това вероятно е било изписано на лицето ми, защото, когато го забелязах на седалката срещу мен, той ме гледаше така, сякаш разбираше мислите ми. Беше хубав, но което е най-важното — от лицето му лъхаше добрина. Когато човек е уморен, нещастен и обезнадежден, добротата е по-важна от всичко.

По едно време ми стана толкова тъжно и мъчно, че нямах сили да се боря повече, и станах и излязох през задната врата на каютата. На палубата нямаше никой. Прекрачих бързо перилото и се хвърлих във водата. Ах, Хети, да знаеш колко беше студена!

Само за едни миг ми се дощя да съм отново във Валамброза, да гладувам и да се надявам. После са вкочаних и всичко ми беше вече все едно. А след това усетих, че във водата има някой до мен и ме подържа. Той беше излязъл подир мен и беше скочил да ме спаси.

Отгоре хвърлиха нещо като автомобилна гума, само че бяло, и той ме накара да провра ръце през дупката. После фериботът даде заден ход и ни изтеглиха на борда. Ах, Хети, да знаеш колко ме беше срам от постъпката си — нали това е грехота! — а и от вида ми — с тия рошави мокри коси приличах на плашило.