Марк Твен - Приключенията на Том Сойер

— Е, момчето ми, дано си много гладен, защото изгрее ли слънцето, закуската ще е готова, топла-топла, направо от печката — ти за това не се притеснявай! Снощи с моите момчета се надявахме, че ще дойдеш да преспиш у нас.

— Бях примрял от страх — обясни Хък — и затова офейках. Още щом гръмнаха пистолетите, търтих да бягам и три мили търчах, без да спра! Сега дойдох, щото исках да разбера какво е станало, така де, и гледах да е още по тъмно, щото не ща да се натъкна на тия дяволи, па ако ще и да са мъртви.

— Горкичкият, май много ти се събра тази нощ — като те погледне човек, си личи. Но тук има легло за теб — като закусиш, лягай си. Не, момчето ми, не са мъртви, макар и нас да ни е яд за това. Виж сега как стана… по твоето описание ние знаехме точно къде да ги пипнем, затова се промъкнахме на пръсти, докато стигнахме на петнайсетина крачки от тях. На тая пътечка в храсталаците беше тъмно като в рог и тъкмо тогава, не щеш ли, на мен ми се прикиха. Ама че лош късмет, по-лош няма накъде! Опитах се да се сдържа, ама нямаше как — и като кихнах! Аз бях най-отпред с пистолет, готов за стрелба, и като дойде кихавицата, ония двамата мошеници се шмугнаха в храстите. В храсталака шумоли, пък аз креснах: „Момчета, огън!“ — и стрелях нататък, откъдето се чу шумът. Момчетата и те стреляха. Обаче тия главорези хукнаха на мига, а ние след тях, право през гората. Май изобщо не ги улучихме. Преди да хукнат да бягат, и те стреляха по веднъж, но куршумите им просвистяха покрай нас, без изобщо да ни засегнат. Когато вече не чувахме стъпките им, ние прекратихме преследването, слязохме долу и вдигнахме на крак полицаите. Те организираха хайка и завардиха брега на реката, а щом се съмне, шерифът заедно с един отряд ще претърсят гората. И моите момчета тръгват с тях. Ще ми се да знаехме горе-долу как изглеждат тия негодници — много щеше да ни помогне. Но в тъмното ти сигурно не си могъл да ги огледаш, момчето ми?

— О, не — аз ги видях още в града и ги проследих.

— Чудесно! Опиши ги… опиши ги, момчето ми!

— Единият е старият глухоням испанец, дето се завъртя в града един-два пъти, а пък другият е един дрипльо с грозна мутра…

— Това е достатъчно, момчето ми, знаем ги тия двамата! Един ден случайно ги засякох в гората зад имението на вдовицата и те бързо-бързо офейкаха. Хайде, момчета, тръгвайте и кажете на шерифа — закуската ще си изядете утре!

Синовете на уелсеца тръгнаха веднага. Когато излизаха от стаята, Хък скочи и възкликна:

— Моля ви се, не казвайте на никого, че аз съм ги издал! Моля ви се!

— Добре, Хък, щом казваш… но с това само ще заслужиш похвала!

— Ох, не, не! Моля ви се, не казвайте!

Когато младежите излязоха, старецът рече на Хък:

— Те няма да кажат на никого, а и аз няма да кажа. Но защо ти не искаш да се разчуе?

На Хък не му се обясняваше — каза само, че вече знаел твърде много за единия от двамата и за нищо на света не иска онзи да разбере, че той знае разни неща, дето са против него. Иначе онзи щял непременно да го убие.

Старецът обеща още веднъж да пази тайна и каза:

— Но как така ги проследи, момче? Подозрително ли ти изглеждаха?

Хък замълча, докато се мъчеше да измисли подобаващ отговор. Най-сетне каза:

— Ами, разбирате ли, аз нали съм си калпазанин, или поне така разправят, и аз нямам какво да възразя. Понякога, като се замисля за това, не мога да заспя и все се мъча да измисля как да се променя. Тъкмо така беше и снощи. Не можах да заспя и към полунощ тръгнах да се скитам по улиците. Обиколих ги всичките и като минах край оня, порутения склад за тухли до въздържателската странноприемница, се подпрях на една стена и пак започнах да си мисля. И тъкмо тогава минаха ония двамата, съвсем близо до мен. Единият мъкнеше нещо под мишница, та си рекох, че сигурно са го откраднали. Единият пушеше, другият му поиска огънче, та спряха точно пред мен, пурите осветиха лицата им и виждях, че тоя, едрият, е глухонемият испанец — познах го по бакенбардите и по превръзката на окото, а пък другият беше оня начумерен парцалив дявол.

— Че как видя парцалите на светлината на пура?

Хък се слиса за миг, но после рече:

— Ами не знам, ама някакси съм ги видял.

— Та значи те продължиха, а ти…

— Ами аз — след тях. Точно така. Исках да разбера какво става, щото те се промъкваха крадешком. Проследих ги чак до пътя за имението, после се спотаих в тъмното и чух как дрипавият се моли на испанеца да пощади вдовицата, а пък испанецът се кълне, че щял да я обезобрази, тъкмо както ви казах на вас и на двамата ви…