Марк Твен - Приключенията на Том Сойер

Най-сетне утрото настъпи и към десет-единайсет часа у съдия Тачър се събра шумна, весела компания. Всичко бе готово. По онова време възрастните нямаха обичай да помрачават детските пикници с присъствието си. Смяташе се, че децата са в безопасност под крилото на няколко млади госпожици по на осемнайсет години и неколцина млади господа на по двайсет и две-три. За случая бяха наели стария параход и скоро веселата тълпа, нарамила кошници с провизии, изпълни главната улица. Сид беше болен и му се наложи да пропусне забавлението, а Мери остана вкъщи да го разтушава. Последното, което госпожа Тачър каза на Беки, беше:

— Ти ще се върнеш чак късно вечерта. Може би е по-добре да останеш да спиш у някоя приятелка, която живее по-близо до кея.

— Тогава ще преспя у Сузи Харпър, мамо.

— Чудесно. Дръж се прилично и не създавай неприятности!

Докато вървяха с бодра крачка, Том каза на Беки:

— Слушай, ще ти кажа какво ще направим. Вместо да отидем у Джо Харпър, ще изкачим хълма и ще се отбием у вдовицата Дъглас. Тя има сладолед! У тях почти всеки ден има сладолед — направо с купища! И ужасно ще ни се зарадва.

— Ех, че ще е хубаво!

Ала Беки се позамисли и рече:

— Но какво ще каже мама?

— Че тя как ще разбере?

Момичето поразмишлява над идеята и рече неохотно:

— Това сигурно няма да е хубаво… но…

— Какво „но“! Майка ти няма да разбере, така че кое му е лошото? Тя иска само да не ти се случи нищо и ловя бас, че ако се беше сетила, и тя щеше да ти каже да отидеш у вдовицата. Не се и съмнявам!

Щедрото гостоприемство на вдовицата Дъглас бе изкусителна примамка. Тази примамка и увещанията на Том не след дълго надделяха. Затова решиха да не споменават нищичко на никого за своите планове за вечерта. После обаче на Том му хрумна, че Хък може би точно тази нощ ще му даде сигнал. Тази мисъл донякъде попари радостта му от предстоящата веселба. Но мисълта да се откаже от забавлението у вдовицата Дъглас му се струваше непоносима. Че защо да се отказва, помисли си той — предната нощ сигналът не дойде, така че защо пък точно тази нощ да дойде? Сигурното весело прекарване на вечерта надделя над съмненията около съкровището. И, както е обичайно за момчетата, той реши да се поддаде на по-силното изкушение и да прогони през този ден всякаква мисъл за сандъчето с парите.

Три мили по-надолу по реката параходът спря срещу една гориста долина. Тълпата се изсипа на брега и не след дълго горските далечини и скалистите хълмове ехтяха нашир и надлъж от викове и смях. Бяха приложени всички възможни начини да се измориш и изпотиш и най-сетне развеселените деца, погнати от великански апетит, изтичаха обратно и се заловиха с унищожаването на вкусотиите. След пира последва освежаваща почивка и бъбрене в сянката на клонестите дъбове. След малко някой се провикна:

— На кого му се ходи в пещерата?

На всички им се ходеше. Те наизвадиха снопове свещи и тайфата начаса хукна нагоре по хълма. Входът на пещерата се намираше доста високо на склона — по форма наподобяваше на буквата А. Тежката му дъбова врата беше отворена. Вътре имаше малко преддверие, студено като ледник, иззидано от природата от твърд варовик, покрит със студени капчици влага. Да се стои тук в пълния мрак и да се съзерцава зелената долина, блеснала под слънцето, бе романтично и тайнствено. Но скоро впечатлението се поизтърка и децата отново се разлудуваха. Щом някой запалеше свещ, всички се втурваха към него. Следваше борба и храбра съпротива, но скоро или събаряха, или духваха свещта, след което избухваше смях и гоненицата се възобновяваше. Но всичко си има край. Полека-лека шествието се заизнизва в колона надолу по стръмната главна галерия и трепкащите пламъчета осветяваха мъждиво величествените каменни стени кажи-речи дотам, където те се съединяваха на около шейсет фута височина. Тази главна галерия бе широка не повече от осем-десет фута. На всеки няколко крачки от двете си страни се отклоняваха други, по-тесни ходове: пещерата на Макдугъл представляваше огромен лабиринт от лъкатушни коридори, които се кръстосваха, разделяха се и не водеха доникъде. Разправяха, че човек може да се лута дни и нощи из сложната плетеница от ходове и пропасти и така и да не намери изхода; че може да слиза все по-надолу и по-надолу под земята и там пак било същото — лабиринт под лабиринта, и така до безкрайност. Никой не познаваше пещерата „на пръсти“ — това беше невъзможно. Повечето младежи познаваха някаква част от нея и никой не смееше да навлиза по-нататък. Том Сойер познаваше пещерата колкото всеки друг.