Марк Твен - Приключенията на Том Сойер

— И мен също, но все пак бих искал да го видя… и да го проследя до неговата бърлога номер две.

— Номер две… да, точно така беше. Мислих си аз за това, ама нищо не можах да измисля. Според теб какво ще да е?

— Отде да знам. Заплетена работа. Хък, да не би пък да е номер на къща?

— Може и да е!… Не, Том, не е това. И да е, не е в това забутано градче. Тука къщите нямат номера!

— Прав си. Чакай да помисля малко. Ами ако е номер на стая? В някоя странноприемница, нали се сещаш?

— Да, тъй ще да е! Тук има само две странноприемници. Бързо ще разберем.

— Стой тук, Хък, и ме чакай да се върна.

И Том хукна веднага. Той не обичаше да го виждат в компанията на Хък на обществени места. Нямаше го половин час. Разбра, че в по-добрата странноприемница стая номер две отдавна е заета от някакъв млад адвокат, който още живее там. В не толкова лъскавата странноприемница стая номер две се оказа пълна загадка. Малкият син на собственика каза, че през цялото време стояла заключена и че никога не бил виждал някой да влиза и да излиза от нея, освен нощем. Не знаеше защо е така. Беше му донякъде любопитно, но не чак толкова, колкото да му хрумне, че стаята е обитавана от призраци. Предната вечер бе забелязал вътре да свети.

— Това разбрах, Хък. Според мен това е точно номер две, който търсим.

— И аз така мисля, Том. Какво ще правиш сега?

— Чакай да помисля.

Том мисли дълго, а после каза:

— Виж сега какво: задната врата на тази стая номер две излиза на тясната уличка между странноприемницата и онази съборетина, стария склад за тухли. Ти събери колкото ключове докопаш, а пък аз ще задигна лелините и още в първата тъмна нощ ще отидем там да пробваме дали стават. И да ти напомня, отваряй си очите на четири за Индианеца Джо, защото той нали рече, че щял да намине към града да поогледа за сгоден случай да си отмъсти. Видиш ли го, тръгни подире му и ако той не отиде в този номер две, значи мястото не е това.

— Божке, не ща да го следя самичък!

— Ама то нали ще е през нощта! Може хич да не те види, пък и да те види, надали ще се усети.

— Е, ако е много тъмно, ще го проследя. Ама де да знам… знам ли. Ще пробвам.

— Ако е тъмно, и аз ще го проследя, Хък, иска ли питане! Ами ако реши, че няма да може да си отмъсти и тръгне за парите?

— Право казваш, Том, право казваш. Ще го проследя. Ще го проследя, каквото ще да става!

— Ето това е приказка! Само да не те хване бъз, Хък. Тогава и мен няма да ме е бъз!

Същата нощ Том и Хък бяха готови за опасната си задача. Те се въртяха около странноприемницата чак докато мина девет — единият наблюдаваше уличката отдалече, а другият — входната врата. Никой не влезе в уличката, нито пък излезе от нея. Никой, напомнящ на испанеца, нито влезе, нито излезе през вратата. Нощта обещаваше да е ясна и затова Том се прибра, като се разбра с Хък, ако се стъмни достатъчно, да дойде да му „измяука“, Том да се измъкне и да отидат да пробват ключовете. Но нощта си оставаше ясна и затова към дванайсет часа Хък напусна своя пост и отиде да си легне в едно празно буре от захар.

Във вторник на момчетата пак не им провървя. В сряда — също. Но в четвъртък нощта обещаваше да е тъмна. Том се измъкна навреме, като взе стария тенекиен фенер на леля си и една голяма кърпа, с която да го затулва. Скри фенера в бурето на Хък и бдението започна. Един час преди полунощ странноприемницата затвори и угасиха светлините си (единствените наоколо). Не видяха никакъв испанец. Никой не бе влязъл в уличката, нито пък бе излязъл от нея. Всичко бе благоприятно. Цареше непрогледен мрак, само далечни гръмотевици нарядко нарушаваха пълната тишина.

Том извади фенера, запали го в бурето, уви го плътно с кърпата и двамата храбреци се запромъкваха в мрака към странноприемницата. Хък остана на стража, а Том продължи пипнешком по уличката. Настана дълго, тревожно очакване, което тегнеше като планина на душата на Хък. Искаше му се фенерът да просветне — щеше да се уплаши, но поне щеше да е наясно, че Том е още жив. Струваше му се, че часове са минали, откакто Том изчезна. Сигурно беше припаднал; можеше и да е умрял, а може би сърцето му се бе пръснало от страх и вълнение. Обзет от тревога, Хък започна да се приближава все повече и повече към уличката. Беше го страх от всякакви ужасии и очакваше всеки миг да се разрази някоя катастрофа, която да му отнеме и сетния дъх. Нямаше какво толкова да отнеме — поемаше си въздух на глътки колкото напръстник, а сърцето му тупкаше до пръсване. Изведнъж проблясна светлина и Том профуча край него.