Марк Твен - Приключенията на Том Сойер

— Е, защо ти беше да се качваш? Ако там горе има някой, нека си стои там, че кого го е грижа? Ако сега му се прииска да скочи долу и да си намери белята, някой да възразява? След петнайсет минути ще се стъмни — тогава нека ни следи, ако му се иска! Моля, нека заповяда! Според мен който е домъкнал тези неща тук, ни е мярнал и ни е помислил я за призраци, я за дяволи, я за кой знае какво и сега търчи колкото го крака държат.

Джо замърмори, а после се съгласи с приятеля си, че трябва да се подготвят за тръгване, докато е още светло. Скоро те се измъкнаха навън в сгъстяващия се здрач и поеха към реката заедно с безценното сандъче.

Том и Хък се изправиха — едва се държаха на крака, ала чувстваха огромно облекчение — и се втренчиха подире им през пролуките в дървената стена. Да ги проследят? Нямаше да стане! Радваха се, че успяха да слязат долу, без да си строшат вратовете, и можеха да хванат пътя за града, който минаваше през хълма. Не разговаряха много — бяха твърде заети да се ядосват на себе си и на злощастното си хрумване да занесат там кирката и лопатата. Да не бяха те, Индианеца Джо нямаше да заподозре нищичко! Щеше да скрие златото и среброто и да ги остави да чакат, докато извърши своето „отмъщение“, а после за зла беда щеше да открие, че парите ги няма никакви. Лоша работа, лоша, как можаха да замъкнат там тия сечива!

Момчетата решиха да дебнат испанеца, когато онзи се появи в града да търси сгоден случай да мъсти, и да го проследят до „номер втори“, където и да се намираше той. И тогава на Том му хрумна една страшна мисъл:

— Отмъщение ли? Хък, ами ако той говори за нас?

— Ох, не говори така! — възкликна Хък, прималял от страх.

Обсъдиха въпроса надълго и нашироко и когато навлязоха в града, решиха, че Индианеца Джо може да има предвид някой друг или поне само Том, защото само той бе дал показания в съда.

Малка, твърде малка утеха бе за Том това, че е сам в бедата! Според него в компания щеше да му е къде-къде по-добре.

Преживелиците от този ден силно разтревожиха съня на Том през нощта. Четири пъти той докопваше съкровището и четири пъти то се изплъзваше от ръцете му, щом се събудеше и осъзнаеше жестоката действителност. Рано сутринта, докато лежеше и си припомняше подробностите от великото приключение, той забеляза, че те му се струват някак странно замъглени и далечни, сякаш са се случили в друг свят или много, много отдавна. После му хрумна, че и самото велико приключение е било само сън! Имаше един много силен довод в полза на това хрумване, а именно, тези купища злато и сребро просто не можеше да ги бъде! Досега той не бе виждал повече от петдесет долара накуп и като всички момчета на неговата възраст и от неговата черга си представяше, че всички онези приказки за „стотици“ и „хиляди“ бяха просто „за красота“ и че такива суми в действителност въобще не съществуват. Дори за миг не му бе минавало през ума, че някой наистина може да притежава сто долара суха пара. Ако представите му за скрито съкровище се подложеха на изследване, щеше да се окаже, че то се състои от шепа истински десетачета и куп мъгляви, великолепни, недостижими долари.

Но колкото повече мислеше за приключението, толкова по-ясно и отчетливо се очертаваха подробностите и не след дълго бе склонен да мисли, че в края на краищата не е било сън. С тази неяснота трябваше да се приключи. Той реши да хапне набързо и веднага да потърси Хък.

Хък седеше на планшира на една плоскодънна лодка, клатеше вяло крака във водата и изглеждаше ужасно кахърен. Том реши да остави Хък да подхване темата. Ако не заговореше за приключението, значи наистина е било само сън.

— Здрасти, Хък!

— И на тебе здрасти.

Минута мълчание.

— Том, ако бяхме оставили проклетите кирка и лопата при сухото дърво, сега парите да са наши! Их, как я оплескахме!

— Значи не е било сън… Не е сън! Но кой знае защо, много ми се ще да беше сън. Ама много, Хък!

— Кое не е сън?

— Онова, дето стана вчера. За малко да повярвам, че е сън.

— Какъв ти сън! Ако оная стълба не се беше срутила, щеше да видиш ти един сън! Насънувах се аз цяла нощ на сънища — и във всичките онзи испански дявол с превръзката на окото ме гонеше по петите, да пукне дано!

— Не, хайде да не пука още — нека първо го намерим и проследим парите!

— Никога няма да го намерим, Том. Такива пари могат да ти паднат само веднъж в живота — и ние ги изтървахме. Ама само като си помисля, че може пак да го видя, и ме втриса!