Марк Твен - Приключенията на Том Сойер

Малко по малко свикнаха с обстановката, страховете им поутихнаха и те започнаха педантично, с интерес да оглеждат всичко, като се възхищаваха и се чудеха на собствената си дързост. Прииска им се да надникнат и на горния етаж. Така пътят за бягство щеше да бъде почти отрязан, но те започнаха да се подкачат един друг и, разбира се, можеше да се стигне само до едно — те захвърлиха инструментите в един ъгъл и се изкачиха горе. И там цареше същата разруха. В един ъгъл намериха шкаф, чийто вид обещаваше нещо тайнствено, но се оказа, че обещанието е измама — вътре нямаше нищо. Куражът им бе пораснал и вече се владееха напълно. Тъкмо се готвеха да слязат долу и да се заловят за работа, когато…

— Шшшт! — изшътка Том.

— Какво има? — прошепна Хък, пребледнял от уплаха.

— Шшшт! Ето! Чуваш ли?

— Да! Леле, майчице, да бягаме!

— Кротко! Да не си мръднал! Идват право към вратата!

Момчетата се проснаха на пода, долепиха очи до цепнатините в дъските и зачакаха, изтръпнали от страх.

— Спряха… Не — идват насам… ето ги. Сега да не си гъкнал, Хък. Божичко, как ми се ще да се махна оттук!

Влязоха двама мъже. Всяко от момчетата си рече наум: „Това е онзи стар глухоням испанец, дето напоследък се завъртя два-три пъти в града… Другия никога не съм го виждал.“

„Другият“ беше един рошав дрипльо с много неприятно лице. Испанецът бе загърнат с вълнено наметало, имаше рунтави бели бакенбарди и дълга бяла коса, която се спускаше под сомбрерото му, и носеше зелени очила. Когато влязоха, „другият“ говореше с приглушен глас. Седнаха на земята с лице към вратата и с гръб към стената и дрипльото продължи да говори. Сега вече не беше толкова нащрек и думите му се чуваха по-ясно.

— Не — рече той. — Обмислих го много добре и тази работа не ми харесва. Опасно е.

— Опасно било! — изсумтя „глухонемият“ испанец за огромна изненада на момчетата. — Мекушавец!

Този глас накара момчетата да ахнат и да се разтреперят. Беше гласът на Индианеца Джо! Последва мълчание. После Джо се обади:

— Тази, последната ни работа, вярно си беше опасна, ама все пак ни се размина.

— Това е друго. То беше далече по реката и наоколо нямаше никакви къщи. Но пък никаква не я свършихме и така и няма да се разбере, че е наша работа.

— А какво по-опасно от това да идваме тук през деня! Види ли ни някой, ще ни заподозре.

— Знам. Обаче след онази тъпотия нямаше къде другаде да се скрием. И аз искам да се махна от тая съборетина. Вчера исках, ама нямаше как да се измъкна — онези пусти хлапетии цял ден играха на хълма и всичко тук им беше като на длан!

Тази забележка накара „пустите хлапетии“ отново да се разтреперят и те си помислиха какъв късмет са извадили, дето се сетиха, че е петък и заради това решиха да изчакат един ден. Дълбоко в душата си им се искаше да го бяха отложили за цяла година.

Двамата мъже извадиха храна и похапнаха. След дълго мълчание Индианеца Джо рече:

— Виж какво, момче, ти тръгвай нагоре по реката, към родния си край, и там чакай да ти пратя вест. Аз ще рискувам още веднъж да се отбия в това градче и да поогледам. Онази, „опасната“ работа ще я свършим, като попроуча тук и реша, че сигурно ще стане. А после — право в Тексас! Ще офейкаме заедно.

Това удовлетворяваше и двамата. След малко и двамата започнаха да се прозяват и Индианеца Джо каза:

— Умирам за сън! Твой ред е да вардиш!

Той се сви сред бурените и след малко захърка. Другарят му го пораздруса веднъж-дваж и той млъкна. След малко и пазещият започна да клюма. Главата му се отпускаше все по-надолу и по-надолу и след малко и двамата хъркаха.

Момчетата въздъхнаха продължително и облекчено. Том прошепна:

— Сега му е времето да действаме! Давай!

— Не мога! — запъна се Хък. — Ако се събудят, ще умра!

Том го убеждаваше, Хък се запъваше. Най-сетне Том стана полека, без да вдига шум, и тръгна сам. Но още при първата му стъпка разхлопаните дъски на пода така отвратително заскърцаха, че той клекна, полумъртъв от страх. Втори път не посмя да опита. Момчетата лежаха и брояха минутите, които се влачеха ли влачеха, докато накрая започна да им се струва, че времето е спряло и дори на вечността вече си побеляват косите. А после с облекчение забелязаха, че слънцето най-сетне тръгва към залез.

Хъркането на единия от мъжете секна. Индианеца Джо се надигна, огледа се, погледна с мрачна усмивка другаря си, чиято глава бе клюмнала върху коленете му, подритна го и рече:

— Хей, ама ти голям страж се извъди! Карай да върви, нали нищо не се е случило.