Марк Твен - Приключенията на Том Сойер

Половин час те копаха здраво, с пот на чело. Резултат — никакъв. Хвърлиха още половин час труд и пак нищо. Хък рече:

— Винаги ли заравят съкровищата толкова надълбоко?

— Понякога… не винаги. Обикновено не. Сигурно не сме уцелили точното място.

Избраха си ново място и отново започнаха да копаят. Работата вече не им спореше чак толкова, но те все пак напредваха. Известно време копаха мълчаливо. Най-сетне Хък се подпря на лопатата, избърса с ръкав избилите на челото му капки пот и каза:

— Като изкопаем това тук, къде ще копаем после?

— Какво ще кажеш да пробваме под старото дърво на хълма Кардиф, точно зад къщата на вдовицата?

— Според мен мястото е добро. Но вдовицата няма ли да ни го вземе, Том? Нали е на нейна земя!

— Тя да го вземе! Нека се опита, ако иска! Който намери скрито съкровище, негово си е. Няма значение на чия земя е изровено.

Така ставаше. Работата продължи. След време Хък се обади:

— Мътните да го вземат, пак не сме уцелили мястото. Ти как мислиш?

— Много странна работа, Хък. Изобщо не разбирам. Понякога се намесват вещиците. Сигурно и сега ни се бъркат.

— Хайде бе! Вещиците нищо не могат да направят през деня!

— Вярно, не бях се сетил. О, разбрах каква била работата! Ама че сме глупаци! Трябва да разберем къде пада сянката на клона в полунощ — там трябва да копаем!

— Ох, пусто да остане, толкова се бъхтихме за нищо! А пък сега, да го вземат дяволите, ще трябва да идваме и през нощта! А пък е много далече! Ти ще успееш ли да се измъкнеш?

— И още как! И то трябва да го свършим още тази нощ, защото ако някой друг види дупките, веднага ще разбере какво става тук и ще изрови съкровището!

— Тогава ще дойда довечера и ще ти измяукам.

— Добре. Хайде да скрием сечивата в храстите.

Същата нощ момчетата се върнаха на мястото кажи-речи по уреченото време. Седяха в мрака и чакаха. Мястото бе пусто, а времето по отколешна традиция бе смятано за най-страшното. Духове шептяха сред шумолящите листа, в тъмните кътчета се спотайваха призраци, в далечината се носеше гърлен кучешки вой, бухал му откликваше с гробовния си глас. Всички тези страхотии вдъхваха боязън у момчетата и затова те почти не разговаряха. По някое време прецениха, че трябва да е станало дванайсет. Отбелязаха къде пада сянката и се заловиха да копаят. Надеждите им се съживиха. Ставаше им все по-интересно и затова и усърдието им нарастваше все повече. Дупката ставаше все по-дълбока и по-дълбока, ала всеки път, когато сърцата им подскачаха, щом чуеха, че кирката се удря в нещо, отново ги спохождаше разочарование. Оказваше се, че това е само камък или някакъв корен. Най-сетне Том каза:

— Няма смисъл, Хък, пак сме сбъркали.

— Да, ама няма как да сме сбъркали! Засякохме сянката съвсем точно!

— Знам, обаче има и друго.

— Ама какво?

— Ние налучкахме часа. Може да е било по-рано или по-късно.

Хък пусна лопатата.

— Така си е — рече той. — Тъкмо това ни обърква работата. Ще трябва да се откажем. Никога не можем да определим точно колко е часът, пък и тука си е страшничко, навсякъде гъмжи от вещици и призраци. През цялото време усещам, че има нещо зад гърба ми и ме е страх да се обърна, защото отпред може да има и други, които само това чакат. Откакто съм дошъл тук, не спряха да ме лазят тръпки.

— Хък, и с мен е горе-долу същото. Те почти винаги заравят под дърветата заедно със съкровището и мъртвец, за да го пази.

— Леле Божке!

— Да, точно така правят. Все така съм чувал.

— Том, хич не ща да си имам работа с умрели хора. Човек си дири белята с тях.

— И на мен не ми се ще да ги разбутваме. Ами ако този тук вземе, че си подаде черепа от земята и каже нещо?

— Том, недей! Много ме е страх!

— Така си е, Хък, и на мен хич не ми е спокойно!

— Знаеш ли, Том — давай да се махаме от това място и да се пробваме другаде.

— Да, по-добре да се измитаме.

— Ама къде ще отидем?

Том се замисли и накрая рече:

— В къщата с призраците, ето къде!

— Да му се не види, Том, хич не обичам къщи с призраци! Че те, призраците, са много по-лоши от умрелите. Умрелите може и да приказват, ама не ти се носят насам-натам, увити в бял саван, като не гледаш, и не ти надничат изведнъж през рамото и не скърцат със зъби като призраците. Том, аз такива работи не търпя — и никой не ги търпи.

— Да, Хък, обаче призраците се разкарват само нощем. През деня няма как да ни попречат да копаем.

— Така си е. Ама ти много добре знаеш, че хората не припарват до тая къща нито денем, нито нощем.