Марк Твен - Приключенията на Том Сойер

— Брей, заспал ли съм?

— А, не, само малко. Е, друже мой, стана време да мърдаме оттук. А какво ще правим с плячката, дето ни остана?

— Не знам… дай да я оставим тук както винаги. Няма смисъл да я мъкнем с нас, докато не тръгнем на юг. Така ли се мъкнат шестстотин и петдесет сребърни долара!

— Е, хубаво… Какво пък, нищо не ни струва да дойдем и още веднъж.

— Да, но ти предлагам да дойдем през нощта както друг път. По-добре е.

— Да, но виж сега — доста може да почакаме, докато ми изпадне сгода да свърша онази работа. Всичко се случва… пък и мястото тук не е чак толкова добро. Дай по-добре да ги заровим… и то дълбоко!

— Добре си се сетил — съгласи се другарят му. Той прекоси стаята, коленичи, вдигна един от задните камъни в камината и извади оттам торба, която подрънкваше приятно. Извади от нея двайсет-трийсет долара за себе си и също толкова за Индианеца Джо, а после му подаде торбата. Онзи бе коленичил в ъгъла и копаеше земята с камата си.

Момчетата мигом забравиха всичките си страхове и нещастия. С алчни погледи те следяха всяко движение. Какъв късмет само! Този разкош надхвърляше всякакво въображение! Шестстотин долара — това бяха пари, достатъчни да превърнат половин дузина момчета в богаташи! По-голям късмет в иманярството не можеше да има! Нямаше защо да се тюхкат и да се чудят къде ли да копаят. Те току се ръгаха с лакти — красноречиво и лесно за разбиране движение, което казваше: „Еха, не се ли радваш, че дойдохме тук?“

Ножът на Джо се удари о нещо.

— Опа! — възкликна той.

— Какво има? — попита другарят му.

— Прогнила дъска… Не, според мен е сандък. Ела да удариш едно рамо и ще видим какво дири тука. Чакай, недей — пробих дупка в него.

Той бръкна вътре и извади ръката си…

— Човече, това са пари!

Двамата мъже внимателно огледаха монетите в шепата му. Бяха жълтици. Момчетата горе бяха също толкова втрещени, колкото и те, и също толкова се радваха.

Приятелят на Индианеца Джо каза:

— Бързо-бързо ще се оправим. Преди малко хей там в ъгъла оттатък камината, сред бурените, видях да се въргаля една стара, ръждясала кирка.

Той притича и донесе кирката и лопатата, оставени там от момчетата. Индианеца Джо взе кирката, огледа я придирчиво, поклати глава, промърмори нещо под носа си и се захвана да копае с нея. Скоро изкопаха сандъчето. То не беше много голямо, бе обковано с желязо и явно е било много здраво, преди бавният ход на годините да го съсипе. Мъжете съзерцаваха съкровището в блажено мълчание.

— Ехехе, друже, тук има хиляди долари! — възкликна Индианеца Джо.

— Разправят, че бандата на Мърел върлувала по тия места едно лято — отбеляза непознатият.

— Знам — отвърна Индианеца Джо. — Тяхна работа ще да е.

— Сега няма нужда да вършиш онова.

Метисът се намръщи.

— Ти мен не ме познаваш — заяви той. — И освен това не знаеш всичко за онази работа. То изобщо не е обир… а отмъщение! — В очите му проблесна зъл пламък. — И за него аз имам нужда от помощта ти. А щом приключим — в Тексас! Прибирай се при твойта Нанси и при децата и чакай вест от мен.

— Добре, щом казваш. А с това какво ще правим — пак ли да го заровим?

— Да. (Горе — бесен възторг.) Не! Не, кълна се във великия Сахем 5 5 Така са наричали вождовете на някои индиански племена. ! (Горе — пълна скръб.) Насмалко да забравя. По онази кирка имаше прясна пръст! (За миг момчетата примряха от ужас.) Че какво търсят тук кирка и лопата? Защо ли има прясна пръст по тях? Кой ги е донесъл тука и къде ли е отишъл? Ти да си чул някого? Да си видял? Как пък не! Да ги заровим пак, та като се върнат, да видят, че някой е копал? Не, тая няма да я бъде. Ще го занесем в бърлогата ми.

— То е ясно! Можех да се сетя и по-рано! Къде, в номер първи ли?

— Не, в номер втори, под кръста. Другото място не става, там много се вижда.

— Добре. Мръква се вече, скоро ще можем да тръгнем.

Индианеца Джо се изправи и започна да обикаля от прозорец на прозорец, като надничаше предпазливо навън. Накрая каза:

— Кой ли може да е донесъл тук кирката и лопатата? Ти какво ще кажеш, дали не са се качили горе?

На момчетата им секна дъхът. Индианеца Джо стисна ножа си, подвоуми се и се насочи към стълбището. Момчетата се сетиха за килера, но нямаха сили да мръднат. Стъпалата заскърцаха под краката на злодея.

Непоносимият ужас извади момчетата от вцепенението и събуди тяхната решителност. Тъкмо се готвеха да скочат към килера, чу се трясък от строшени гнили дъски и Индианеца Джо тупна на земята сред отломките на рухналата стълба. Той се изправи, като ругаеше, а другарят му каза: