Марк Твен - Приключенията на Том Сойер

— Не знам. Ако аз имах съкровище, нямаше да го крия — щях да си го харча и живот да си живея.

— И аз също. Но разбойниците не правят така. Те винаги закопават съкровището в земята.

— И после не идват ли да си го вземат?

— Не — все си мислят да идат, обаче после забравят знаците или пък умират. Както и да е, съкровищата лежат дълго време в земята и затова ръждясват. После някой намира стар, пожълтял лист, на който е написано как да намериш знаците — и трябва да разшифроваш написаното поне седмица, защото е цялото в драскулки и хейроглифи.

— Хейро… как го рече?

— Хейроглифи — едни такива като картинки, нали се сещаш, дето ужким не значат нищо.

— Ти имаш ли такъв лист, Том?

— Нямам.

— Тогава как ще намериш знаците?

— На мен знаци не ми трябват. Съкровищата винаги ги заравят под къщи с призраци или пък на остров, или под сухо дърво със стърчащ клон. Ние пообходихме Джаксъновия остров и някой ден може пак да го пообходим. А край потока Стил Хауз има една стара запустяла къща, пък и е пълно с изсъхнали дървета, направо гъмжи от тях.

— И под всички ли има съкровища?

— Ех, ама го каза! Много ясно, че не!

— Как тогава ще познаеш под кое дърво да копаеш?

— Ще копая под всичките!

— Ама, Том, така има да си копаме цяло лято!

— Е, и какво от това? Ами ако намериш гърне от месинг със сто долара в него, целите почернели и ръждясали, или пък прогнил сандък, пълен с диаманти, как ще ти се стори, а?

Очите на Хък засияха.

— Уха, тъкмо работа за мен! Ти на мен ми дай стоте долара, не ти ги ща диамантите!

— Добре, но бас ловя, че и диамантите няма да изхвърлиш. Някои от тях струват по двайсет долара парчето и няма такъв, дето да не струва поне долар.

— Стига бе! Така ли?

— Тъй то, това всеки ще ти го каже. Ти не си ли виждал диамант, Хък?

— Не съм, доколкото си спомням.

— Кралете ги имат с камари.

— Ама аз крале не познавам, Том.

— То се знае, че не познаваш. Но ако заминеш за Европа, там тия са цяла сюрия и направо се прескачат.

— Ама те скачат ли?

— Да скачат? Бабината ти трънкина! Не скачат, то е ясно.

— Ами защо тогава разправяш, че скачат?

— Да му се не види, исках да кажа само, че ще ги видиш, без да скачат, разбира се, че защо им е да скачат? Исках да кажа, че само ще ги видиш… пръснати навсякъде, нали се сещаш, там бъка от тях. Като онзи стар гърбушко Ричард.

— Ричард ли? А как му е фамилията?

— Не е имал фамилия. Кралете имат само малки имена.

— Ама как така?

— Нямат, да знаеш.

— Е, щом така им харесва, Том, тяхна си работа. Обаче аз не искам да бъда крал и да си имам само малко име като някой негър. Ама, я ми кажи къде ще копаем най-първо?

— Право да си кажа, не знам. Да вземем да пробваме старото дърво с изсъхналия клон на хълма от другата страна на потока Стил Хауз?

— Бива.

И така, те намериха отнякъде една нащърбена кирка и лопата и поеха по дългия цели три мили път. Пристигнаха запотени и задъхани и се проснаха в сянката на един бряст наблизо, за да си починат и да попушат.

— Това ми харесва — рече Том.

— И на мен.

— Хък, ами ако намерим тук съкровище, ти какво ще правиш с твоя дял?

— Ами всеки ден ще ям сладкиш и ще пия газирано, и ще ходя на всеки цирк, който дойде. Бас ловя, че ще си изкарам много весело!

— А нищичко ли няма да спестиш?

— Да пестя ли? Ама защо?

— Ами за да има с какво да живееш по-нататък.

— О, така хич няма да стане. Някой ден татко ще се върне в този град и ще докопа парите, ако не побързам да ги изхарча. И, да ти кажа, бързо-бързо ще ги потроши! А ти какво ще правиш с твоя дял, Том?

— Ще си купя нов барабан и съвсем истински меч, и червена вратовръзка, и малък булдог, и ще се оженя.

— Ще се ожениш ли?

— Точно така.

— Леле, Том… ти нещо си се побъркал.

— Почакай и ще видиш.

— Това ще е най-голямата глупост, дето можеш да я свършиш. Погледни татко и майка. Само побоища! Тия двамата по цял ден се биеха. Много добре си го спомням.

— Не винаги е така. Момичето, за което смятам да се оженя, не е от тия, дето се бият.

— Том, те всичките са еднакви, да ти кажа. Всичките се дърлят! По-добре ще е да си помислиш хубавичко. Казвам ти, помисли си. Как се казва туй моме?

— Тя не е моме, тя е момиче!

— Все тая, да ти кажа, едни казват моме, други момиче, ама то е все едно и също. Както и да е, как си е името, Том?

— Ще ти кажа някой път, ама не сега.

— Добре, тъй да е. Само че ако се ожениш, аз ще бъда ужасно самотен.

— Не, няма. Ще дойдеш да живееш при мен. А сега стига си се мотал, ами да вървим да копаем!