Марк Твен - Приключенията на Том Сойер

Том се поколеба. Изглеждаше смутен.

— Говори, момчето ми… Не се стеснявай. Истината винаги трябва да се уважава. Какво носеше там?

— Ами… само… ъъ… една умряла котка.

Публиката се развесели и съдията удари по звънеца.

— Ще представим на съда скелета на тази котка. А сега, моето момче, разкажи ни как стана всичко — с твои собствени думи. Не прескачай нищо и не се страхувай.

Том започна — отначало колебливо, но колкото повече навлизаше в темата, толкова по-свободно излизаха думите от устата му. След малко всички звуци утихнаха и остана да се чува само неговият глас. Всички очи бяха втренчени в него. С разтворени уста, притаила дъх, публиката жадно ловеше думите му и, погълната от зловещото очарование на разказа, не забелязваше как минава времето. Напрежението стигна върха си, когато момчето каза:

— И когато докторът замахна с дъската и събори Мъф Потър, Индианеца Джо скочи с ножа и…

Тряс! Бърз като светкавица, метисът се метна към прозореца, разбута онези, които се мъчеха да го задържат, и изчезна!

Том отново блесна като герой — старите го глезеха, младите му завиждаха. Името му дори бе увековечено в печата, защото местният вестник го възвелича. Някои дори вярваха, че може да стане и президент, стига някак да избегне бесилото.

Както често става, непостоянното и неразумно общество прие в обятията си Мъф Потър и го обсипа с ласки, също както преди го обсипваше с обиди. Но подобно поведение прави чест на обществото и затова няма да го корим.

Дните за Том бяха дни на величие и тържество, ала нощите му бяха изпълнени с ужас. Индианеца Джо тревожеше всичките му сънища, неизменно с гибелен взор. Никакво изкушение не би подмамило момчето да се скита навън по мръкнало. Горкият Хък бе изпаднал в същото състояние на потрес и ужас. Том бе разказал на адвоката всичко от край до край вечерта преди деня на процеса и Хък си умираше от страх, че това, дето и той е забъркан в тази работа, тепърва ще се разчуе, макар бягството на Индианеца Джо да му спести мъчението да дава показания пред съда. Горкото момче бе измолило от адвоката да запази всичко в тайна, но какво от това? Щом гузната съвест на Том го бе накарала да изтича по нощите в дома на адвоката и изтръгна ужасната тайна от устата му, дето уж беше запечатана с най-страшната клетва за мълчание, Хък напълно изгуби вяра в човешкия род.

Денем благодарността на Мъф Потър караше Том да се радва, че е проговорил. Ала нощем му се искаше да си бе държал езика зад зъбите. Той ту се боеше, че няма да заловят Индианеца Джо, ту пък го беше страх, че ще го хванат. Беше сигурен, че никога няма да може спокойно да си отдъхне, докато този човек не умре и той не види трупа му.

За залавянето на Индианеца Джо бяха обявени награди. Претърсиха целия район, ала не го намериха никакъв. Един от онези всезнайковци, вдъхващи страхопочитание — детективите чудо, дойде чак от Сейнт Луис. Поровичка насам-натам, а после поклати глава, погледна мъдро и постигна онзи поразителен успех, който обикновено постигат колегите му от занаята — което ще рече, „намери следа“. Но „следата“ не можеш да я овесиш на бесилката за убийство и затова, след като детективът направи каквото можа и си замина, Том продължаваше да се чувства все така застрашен.

Но дните бавно се точеха и всеки отминал ден малко по малко облекчаваше бремето на страха.

В живота на всяко нормално момче идва време, когато го обзема бурно желание да тръгне да копае за скрити съкровища. Един ден това желание връхлетя и Том Сойер. Той тръгна да търси Джо Харпър, ала не го намери никакъв. После подири Бен Роджърс, но той беше отишъл за риба. Накрая се натъкна на Хък Фин Кървавата ръка. Хък откликна. Том го заведе на едно уединено място и му довери плана си. Хък се съгласи. Хък винаги бе готов да се включи във всяко начинание, което обещаваше забавления и не изискваше капитал, защото разполагаше със заплашително свръхизобилие от онова време, което в никакъв случай не е пари.

— Къде ще копаем? — попита Хък.

— О, къде ли не!

— Защо, навсякъде ли са заровени съкровища?

— Не, всъщност не са. Но може да са заровени на най-странни места, Хък — понякога на острови, понякога в изгнили сандъци под върха на някой клон на старо изсъхнало дърво, точно там, където сянката му пада в полунощ… но най-често са заровени в мазетата на къщи, обитавани от призраци.

— А кой ги заравя?

— Разбойниците, естествено, че кой друг? Да не мислиш, че директорите на неделното училище?