Марк Твен - Приключенията на Том Сойер

Процесията извървя около три четвърти миля по главната галерия, а после на двойки и на групи всички кривнаха в страничните ходове, започнаха да тичат по мрачните коридори и да се стряскат един друг там, където коридорите се съединяваха. Отделни компании можеха да не се засекат по коридорите по половин час, без да излизат от познатите предели на пещерата.

Малко по малко групичките започнаха да се стичат една след друга на входа на пещерата — задъхани, засмени, накапани от глава до пети с лой от свещите, изцапани с глина и във възторг от така добре прекарания ден. Тогава с учудване забелязаха, че изобщо не са усетили как е минало времето и вече се свечеряваше. Камбаната на парахода звънеше призивно от половин час. Ала такъв завършек на приключенията им за деня бе романтичен и значи — достоен. Когато параходът заплава с буйния си товар по реката, никой пет пари не даваше за загубеното време освен капитана на парахода.

Хък вече беше на пост, когато блещукащите светлини на парахода проплаваха край кея. Не чу никакъв шум на борда, защото младежта бе съвсем притихнала и кротнала — както често се случва с хора, уморени до смърт. Той се зачуди що за параход е това и защо не спира на пристана, а после напълно забрави за него и съсредоточи вниманието си върху своята задача. Нощта се заоблачаваше и ставаше все по-тъмна. Към десет часа шумът от коли утихна, разпръснатите светлини започнаха да гаснат, изчезнаха и последните пешеходци, градът задряма и остави малкия страж насаме с тишината и призраците. Стана единайсет и светлините на странноприемницата угаснаха. Сега навсякъде цареше мрак. Хък изчака ужасно дълго време, както му се стори, ала нищо не се случи. Вярата му бе разколебана. За какво ли правеха всичко това? Имаше ли смисъл изобщо? Защо да не зареже тази работа и да не си легне?

Слухът му долови някакъв шум. Той моментално застана нащрек. Вратата откъм уличката тихичко се затвори. Той се метна към ъгъла на склада за тухли. В следващия миг двама мъже се шмугнаха край него — единият като че носеше нещо под мишница. Сигурно беше сандъчето! Значи смятаха да преместят някъде съкровището. Но как да се обади сега на Том? Нямаше смисъл — онези двамата щяха да се измъкнат със сандъчето и пиши ги бегали. Не, той щеше да тръгне по дирите им и да ги проследи. Ще се довери на мрака — той ще го скрие. И така, както си говореше наум, Хък излезе от скривалището си и тръгна подир двамата мъже безшумно като котка, бос. Следваше ги доста отдалеч, но така, че да не могат да се скрият от погледа му.

Те изминаха три пресечки нагоре по улицата покрай реката, а после свърнаха наляво в една пресечка. Продължиха направо и излязоха на пътя, който се изкачваше по хълма Кардиф. Тръгнаха по него. Минаха покрай къщата на стария уелсец, намираща се на средата на склона, без да забавят крачка, и продължиха нагоре. Хубаво, помисли си Хък, значи ще заровят съкровището в старата каменоломна. Но те я подминаха и продължиха към върха. После свърнаха по една тясна пътечка сред високия храсталак и мигом се скриха в мрака. Хък ускори крачка и съкрати разстоянието помежду им, защото сега вече нямаше как да го видят. Отначало подтичваше, а после позабави крачка, защото се уплаши, че в тъмното може да им налети. Повървя още малко, а после спря. Ослуша се — не се чуваше нито звук; чуваше само биенето на сърцето си. Над хълма се разнесе бухането на бухал — кобен звук! Но стъпки не се чуваха. О, небеса, нима всичко е загубено! Хък бе готов да хукне и на краката му сякаш бяха поникнали крилца, когато някакъв човек се прокашля на няма и четири стъпки от него! Сърцето на Хък подскочи чак в гърлото му, но той го глътна обратно и остана на мястото си, като трепереше така, сякаш дванайсет трески го тресяха вкупом. Краката изобщо не го държаха, страхуваше се, че аха-аха ще падне. Разбра къде се намира — на пет крачки от пътя, който водеше към имението на вдовицата Дъглас. Много хубаво, помисли си той, нека го закопаят тук — няма да е трудно за намиране.

Разнесе се глас — снишеният глас на Индианеца Джо:

— Дяволите да я вземат, май у тях има гости — свети, а пък вече е късно.

— Не виждам да свети.

Това бе гласът на непознатия, онзи от запустялата къща. Смъртен хлад сви сърцето на Хък — значи ето на кого смятаха да отмъщават! Първата му мисъл беше да си плюе на петите. После си спомни, че вдовицата Дъглас неведнъж е била добра към него, а тези двамата май искаха да я убият. Много му се искаше да прояви смелост и да я предупреди, обаче не смееше — можеше да го настигнат и да го хванат. Всичко това му мина през ума в миговете между думите на непознатия и отговора на Индианеца Джо, който беше…