Марк Твен - Приключенията на Том Сойер

— Защото храсталакът ти пречи. Мръдни малко насам… сега вече виждаш, нали?

— Да. Изглежда, има гости. По-добре да се откажем.

Как така да се откажем, когато аз напускам този щат завинаги! Ако се откажем, друг път няма да ни се падне такава сгода! Казах ти вече и пак ще повторя, хич не ме е грижа за нейните богатства — вземи ги ти, щом искаш. Но мъжът си се отнасяше грубо с мен… много пъти се е отнасял… тъкмо той беше съдията, който ме осъди за скитничество! И това не е всичко! Дори и милионна част не е! Той ме осъди на бой с камшик! Биха ме с камшик пред затвора като негър! Пред очите на целия град! Биха ме с камшик! Разбираш ли? Той ме надхитри — умря. Но сега ще си го върна на нея.

— О, не я убивай! Недей!

— Да я убия ли? Че кой говори за убийство? Ако той беше жив, него щях да убия, но не и нея. Когато искаш да отмъстиш на жена, няма защо да я убиваш. Глупости! Обезобразяваш я. Сцепваш ноздрите си, клъцваш си ушите като на свиня!

— Господи, та това е…

— Я да си мълчиш! Така по-лесно ще отървеш кожата. Ще я вържа на леглото. Ако си изтече кръвта и умре, да не съм виновен аз? Ако пукне, няма да плача за нея! Ти ще ми помогнеш в това, друже — заради мен! Тъкмо затова си тук — сам може и да не се оправя. Но само да си мръднал, ще те убия. Ясно? А наложи ли ми се да убия теб, ще убия и нея — така никой няма да разбере кой го е направил!

— Е, щом трябва, давай да го свършим. И колкото по-скоро, толкова по-добре, че целият ме тресе.

— Кога сега? Пред гостите? Я погледни насам — да знаеш, нещо ме съмняваш! Не, ще изчакаме, докато угасят светлините. Не сме се разбързали за никъде.

Хък усети, че ще настъпи мълчание — още по-ужасно от всякакви приказки за убийства. Затова затаи дъх и плахо отстъпи назад, като опипваше с крак къде да стъпи и трябваше да пази равновесие на един крак, което криеше рискове — залитна на една страна, после на другата и насмалко да се катурне на земята. Отстъпи още една крачка назад, все така предпазливо и рисковано. И още една, и още една и… съчка изпращя под крака му! Дъхът му секна и той се ослуша. Не се чу никакъв звук — пълно мъртвило. Благодарността му бе безмерна. Сега той се завъртя между двете стени от храсти много внимателно, като кораб в тесен пролив, и закрачи по пътеката бързо, ала предпазливо. Когато излезе при каменоломната, се почувства в безопасност, плю си на петите и търти да бяга. Тичаше все по-надолу и по-надолу по хълма и най-сетне стигна до къщата на уелсеца. Задумка по вратата и след малко от прозореца се показаха главите на стареца и на двамата му яки синове.

— Каква е тази тупурдия? Кой думка по вратата? Какво искаш?

— Пуснете ме вътре, бързо! Всичко ще ви разкажа!

— Кой си ти?

— Хъкълбери Фин… бързо, пуснете ме!

— Хъкълбери Фин, виж ти! Не е от имената, пред които се отварят много врати! Но хайде, момчета, пуснете го, да видим каква е бедата.

— Моля ви, не казвайте на никого, че съм ви казал аз! — бяха първите думи на Хък, щом влезе. — Моля ви, недейте… Ще ме убият! Но вдовицата понякога е била толкова добра към мен и искам да ви кажа… всичко ще ви кажа, ако ми обещаете, че никога на никого няма да казвате, че съм бил аз!

— Мили Боже, ама той наистина има какво да каже, иначе нямаше да се държи така! — възкликна старецът. — Хайде, момче, разправяй всичко, никой тук никога няма да те издаде!

Три минути по-късно старецът и синовете му, добре въоръжени, вече бяха изкачили хълма и се прокрадваха на пръсти по пътечката, готови за стрелба. Хък не тръгна с тях. Той се скри зад една голяма скала и наостри уши. Тягостна, тревожна тишина… а после изведнъж проехтяха изстрели и се чу вик.

Хък не изчака да му се изясни какво точно е станало. Той скочи и хукна надолу по хълма, колкото го краката държат.

Още с пукването на зората в неделя Хък се изкатери по хълма и почука тихо на вратата на уелсеца. Обитателите на дома спяха, но след нощните перипетии и най-малкият шум можеше да ги разбуди. Някой извика от прозореца:

— Кой е там?

Хък отвърна тихо, с уплашен глас:

— Моля ви, пуснете ме! Аз съм, Хък Фин!

— За това име, моето момче, вратата ни е отворена и денем и нощем! Добре си дошъл!

Тези думи прозвучаха странно за ушите на малкия скитник — такива хубави думи той не бе чувал досега. Не си спомняше някой някога да го е посрещал с „добре дошъл“. Бързо отключиха вратата и той влезе. Настаниха го да седне, а старецът и двамата му синове здравеняци бързо започнаха да се обличат.