Марк Твен - Приключенията на Том Сойер

— Аз съм заспала, както си четях в леглото, и съм проспала целия този шум. Защо не дойдохте да ме събудите?

— Решихме, че не си струва. Тия негодници надали щяха да се върнат — нямаха инструменти, с които да влязат. Защо тогава да ви будим и да ви плашим до смърт? Моите трима негри вардиха къщата ви чак до сутринта. Те току-що се върнаха.

Дойдоха нови посетители и се наложи историята да се разказва и преразказва още цели два часа.

През ваканцията нямаше неделно училище, но всички се събраха в църквата рано-рано. Говореше се само за произшествието. Дойде новината, че от престъпниците все още няма ни вест, ни кост. След края на проповедта жената на съдията Тачър настигна госпожа Харпър, докато тя вървеше с тълпата по пътеката към изхода, и рече:

— Моята Беки цял ден ли ще спи? То аз така и предположих, че ще капне от умора…

Вашата Беки?

— Да… — разтревожен поглед. — Снощи тя не спа ли у вас?

— Не.

Госпожа Тачър пребледня и се отпусна на една скамейка тъкмо когато леля Поли мина покрай нея, като оживено разговаряше с някаква приятелка. Леля Поли рече:

— Добро утро, госпожо Тачър. Добро утро, госпожо Харпър. Мойто момче пак се затри. Снощи сигурно е спал у вас… или у вас… и сега го е страх да дойде на църква, защото знае, че ще си изпати.

Госпожа Тачър поклати немощно глава и пребледня още повече.

— Не е спал у нас — рече госпожа Харпър. Тя също бе започнала да се притеснява. Лицето на леля Поли стана съвсем тревожно.

— Джо Харпър, виждал ли си тази сутрин моя Том?

— Не, госпожо.

— Кога го видя за последно?

Джо се опита да си спомни, но не можеше да каже със сигурност. Хората спряха да излизат от църквата. Разнесе се шушукане и по всички лица се изписа уплаха. Започнаха да разпитват загрижено децата и младите учители. Всички те твърдяха, че не са забелязали дали Том и Беки са били на парахода на връщане — вече било тъмно и на никого не му хрумнало да провери дали някой не липсва. Най-сетне един младеж изказа опасенията си, че децата може още да са в пещерата! Госпожа Тачър припадна. Леля Поли се разрида и закърши ръце.

Тревожната вест се предаваше от уста на уста, от компания на компания, от улица на улица и само след пет минути камбаните забиха като полудели и цялото градче бе на крак! Случката на хълма Кардиф незабавно се стори на всички съвсем маловажна, злодеите бяха забравени, оседлаха конете, отвързаха лодките, извикаха парахода и няма и половин час след като страшната новина се разнесе, двеста мъже вече бързаха по суша и по вода към пещерата.

Следобедът се точеше — целият град бе опустял, сякаш бе мъртъв. Много жени посетиха леля Поли и госпожа Тачър и се опитваха да ги утешат. Те плакаха заедно с тях и това бе по-добро от всякакви думи. Нощта също се проточи. Целият град чака новини чак до сутринта, но когато най-сетне се зазори, получиха единствено поръчката „Пратете още свещи и храна“. Госпожа Тачър бе на ръба на безумието, леля Поли също. Съдия Тачър пращаше вестоносци от пещерата, които да им вдъхнат надежда и кураж, ала думите му не можеха да разведрят никого.

Старият уелсец се прибра призори, целият изпоцапан с лой от свещи и глина. Едва се крепеше. Завари Хък в леглото, което му беше приготвил — тресеше го треска и бълнуваше. Всички лекари бяха в пещерата, затова грижите за пациента пое вдовицата Дъглас. Тя каза, че щяла да направи за него всичко, което е по силите си, защото, добър или лош, и той е чадо Божие, а никое Божие чадо не бива да бъде захвърляно на произвола на съдбата. Уелсецът рече, че и Хък си имал достойнства и вдовицата се съгласи:

— Не се съмнявайте. Това е Господният печат. Господ никого не изоставя. Никога. Той налага печата си на всяко създание, което е сътворил.

Рано преди обяд групи от изтощени мъже започнаха да се прибират в градчето, но най-издръжливите продължаваха издирването. Новото беше само, че в момента претърсват най-затънтените кътчета на пещерата, където досега никой не беше ходил. Щели да претърсят най-внимателно всяко ъгълче и пукнатина. В лабиринта от коридори тук-там в далечината мъждукали пламъчета, а в мрачните галерии глухо отеквали викове и пистолетни изстрели. На едно място далеч от онази част, която обикновено посещаваха туристите, намериха имената „Беки и Том“, изписани на стената с дим от свещ, а съвсем наблизо — и изцапано с лой парче от панделка. Госпожа Тачър позна панделката и се разплака над нея. Каза, че това е последният спомен от нейното детенце и че нямало по-ценно нещо от тази панделка, защото тя била последното, с което живата Беки се е разделила, преди да я сполети ужасна смърт. Някои казваха, че сегиз-тогиз далеч навътре в пещерата просветвала светлинка. Тогава всички надавали радостен вик и двайсетина души се втурвали нататък по галерията, но неизменно следвало тежко разочарование. Децата ги нямало, това пак бил някой от издирвачите.