Марк Твен - Приключенията на Том Сойер

Така изминаха три страшни дни и нощи. Часовете се влачеха непоносимо, градчето изпадна в безнадеждно вцепенение. Никого нищо не го влечеше. Случайното разкритие, че собственикът на въздържателската странноприемница държал алкохол в заведението, не предизвика почти никакво вълнение сред обществото въпреки своята чудовищност. В момент, когато съзнанието му не бе замъглено, Хък подхвана отдалече темата за странноприемниците и най-накрая попита, изпълнен със смътно опасение от най-лошото, дали откакто се е разболял не са открили нещо във въздържателската странноприемница.

— Да — отвърна вдовицата.

Хък подскочи в леглото с ужасен поглед.

— Какво? Какво са намерили?

— Спиртни напитки! Затвориха странноприемницата. Лягай си, детето ми… Ох, че ме изплаши!

— Само едно нещо ми кажете… само едно… моля ви! Том Сойер ли ги намери?

Вдовицата избухна в плач.

— Тихо, тихо, момченцето ми, тихо! Казах ти вече, не бива да говориш. Ти си много, много болен!

Значи не бяха намерили нищо друго освен спирта — ако беше златото, щеше да се вдигне страшна суматоха! Значи съкровището бе изчезнало завинаги… завинаги! Но защо ли тя плачеше? Странна работа, защо пък да плаче?

Тези мисли смътно се въртяха в ума на Хък и той така се умори от тях, че заспа.

„Ето, заспа, горкичкият!“ — рече си вдовицата. — „Том Сойер ли ги намери“! Де да можеше някой да намери Том Сойер! Малцина останаха хората, които все още хранят надежда и сили, за да продължат издирването.

А сега да се върнем при Том и Беки и да видим как прекараха на пикника. Отначало те обикаляха по мрачните коридори заедно с останалите и оглеждаха добре познатите чудеса на пещерата, носещи едни такива натруфени имена като „Приемната“, „Катедралата“, „Дворецът на Аладин“ и тъй нататък. Скоро се заиграха на криеница. Том и Беки се включиха с въодушевление, но после играта започна да им поомръзва. Тогава те тръгнаха по една криволичеща галерия, като държаха високо свещите си и се опитваха да разчетат сложната плетеница от имена, дати, пощенски адреси и изречения, изписани с дим от свещ, която покриваше скалните стени. Както си вървяха и си приказваха, те изобщо не забелязаха, че са навлезли в онази част на пещерата, където нямаше надписи. Изписаха собствените си имена под един надвиснал скален перваз и продължиха нататък. Скоро стигнаха на едно място, където струйка вода, която се стичаше по една скална издатина и носеше варовикова утайка, в продължение на дълги векове бе образувала от лъскав, нетленен камък същинска Ниагара от дипли и дантели. Том, какъвто си беше дребничък, се промъкна отзад и я освети със свещ, за да си се наслади Беки. Там откри, че зад водопада имаше нещо като естествена стълба, вмъкната натясно между две стени, и незабавно го обзе откривателска страст. Беки откликна на призива му, те оставиха с дима от свещта белег, за да не объркат после пътя, и тръгнаха на експедиция. Криволичеха насам и натам, навлизаха все по-навътре в тайните дълбини на пещерата. Нарисуваха още един знак и се впуснаха да търсят нови чудеса, за които да разказват после на горната земя. На едно място откриха просторна зала, от чийто свод се спускаха многобройни лъскави сталактити, дълги и дебели колкото човешки крак. Обиколиха я цялата, изпаднали във възхищение и почуда, а после тръгнаха по един от множеството излизащи от нея коридори. Той бързо ги отведе до омаен извор, чието корито бе украсено с блещукащи като скреж кристали. Изворът се намираше сред пещерна зала, чиито стени се подпираха на многобройни фантастични колони, оформили се при съединяването на сталактити и сталагмити в резултат на неспирното капене на водата векове наред. Под покрива висяха огромни кълба от прилепи — хиляди в едно кълбо. Светлината ги стресна и те литнаха надолу със стотици, като пищяха и сърдито налитаха на свещите. Том познаваше навиците им и знаеше каква опасност крие това. Той стисна ръката на Беки и бързо я дръпна в първия изпречил им се коридор. И тъкмо навреме, защото един прилеп угаси с крилото си свещта на Беки точно когато тя излизаше от пещерата. Прилепите дълго преследваха децата, ала бегълците се мушваха във всеки изпречил им се нов коридор и най-сетне се отърваха от опасните твари. Скоро Том намери подземно езеро, чиито мъгляви очертания се простираха толкова надалеч, че се губеха в тъмното. Искаше да изследва бреговете му, но реши, че е най-добре първо да седнат и да си починат. Чак сега дълбоката тишина, царяща в подземието, притисна с лепкавата си длан душите на децата.