Марк Твен - Приключенията на Том Сойер

Децата се върнаха пипнешком при извора. Часовете едва се влачеха. Те заспаха отново и се събудиха прегладнели и съсипани от скръб. Том бе убеден, че вече е вторник.

После го осени една идея. Наблизо имаше няколко странични коридора. По-добре да ги изследват, отколкото да се измъчват от безделие. Той извади от джоба си връв за хвърчило, върза я за една издатина и двамата с Беки потеглиха. Том водеше и пътьом размотаваше връвта. След двайсет крачки коридорът свършваше с пропаст. Том коленичи и опипа надолу, а после и настрани, докъдето стигаха ръцете му. Напрегна се да се протегне още малко по-надясно и в този миг на няма и двайсет крачки от тях иззад една скала се подаде човешка ръка, която държеше свещ! Том нададе радостен вик… но в този миг след ръката се показа и човекът, на когото тя принадлежеше… Индианеца Джо! Том се вцепени. Не можеше да помръдне. И безкрайно се зарадва, когато в същия миг „испанецът“ хукна да бяга и се изгуби от погледа му. Том се зачуди как така Джо не го позна по гласа и не дойде да го убие, задето бе свидетелствал против него в съда. Навярно ехото бе изкривило гласа му. „Няма какво друго да е“ — заключи Том. От уплаха всичките му мускули сдадоха. Той си рече, че ако събере достатъчно сили да се върне при извора, нищо не би могло да го изкуши да се помръдне оттам, та да рискува отново да попадне на Индианеца Джо. Внимаваше да не се издаде пред Беки какво е видял. Каза си, че е извикал „така, на късмет“.

Но гладът и безизходицата най-накрая надделяха над страха. Поредното тягостно чакане край извора и поредният продължителен сън промениха положението. Децата се събудиха, измъчвани от ужасен глад. Том бе убеден, че вече е сряда или четвъртък, а може би дори петък или събота и вече са се отказали да ги търсят. Той предложи да изследват друг коридор. Склонен бе да рискува и нова среща с Индианеца Джо, и всякакви други ужаси. Но Беки бе твърде отпаднала. Тя бе потънала в печално безчувствие и нищо не можеше да я изкара от него. Казваше, че ще чака там смъртта, която щяла да дойде скоро. Нека Том вземе връвта и изследва коридора, щом така иска, но тя го моли да се връща често и да си говори. Накара го и да обещае, че дойде ли страшният миг, той ще бъде до нея и ще си държи ръката, докато всичко свърши.

Том я целуна — някаква буца бе заседнала в гърлото му. Той се престори на сигурен, че ще намери тези, които ги търсят, или пък сам ще открие изход от пещерата. После стисна връвта и тръгна опипом по един коридор — на четири крака, измъчван от глад и от предчувствия за скорошна гибел.

Вторникът си отиваше и вече започваше да се смрачава. Градчето Сейнт Питърсбърг все още оплакваше загубените деца, които така и не се намериха. В църквата всички се молеха за тях, а мнозина се молеха и насаме, влагайки в молитвата цялата си душа, ала от пещерата не идваха никакви добри новини. Повечето от мъжете се отказаха от търсенето и се върнаха към ежедневните си занимания, убедени, че децата никога няма да се намерят. Госпожа Тачър беше много болна и почти не спираше да бълнува. Хората казваха, че направо им се къса сърцето, като я чуват как вика рожбата си, надига глава и цяла минута се ослушва, а после отново се отпуска изнемощяла със стон. Леля Поли бе изпаднала в дълбока тъга, а прошарената си коса съвсем побеля. Във вторник вечер градчето си легна тъжно и отчаяно.

Посред нощ изведнъж градските камбани забиха като луди. Само след миг улиците се изпълниха с обезумели полуоблечени хора, които крещяха: „Излизайте! Излизайте! Намериха се! Намериха се!“. Врявата стана още по-голяма, защото започнаха да дрънчат с тигани и да тръбят с тръби. Цялото население на града се събра и се завтече към реката да посрещне децата. Возеха ги в открит файтон, теглен от граждани, които надаваха радостни викове. Народът се скупчи около файтона и тръгна да ги изпроводи у дома. Шествието пое величествено по главната улица с викове „ура!“

Целият град бе осветен. Никой не искаше да си ляга. По-велика нощ градчето не помнеше. През първия половин час през дома на съдия Тачър се изреди цяла върволица от граждани — те прегръщаха спасените, целуваха ги, стискаха ръката на госпожа Тачър, опитваха се да кажат нещо, ала не можеха и се оттегляха, като ронеха сълзи навсякъде.

Леля Поли бе напълно щастлива. Госпожа Тачър — почти: щастието си щеше да бъде пълно, когато куриерът, изпратен в пещерата да занесе голямата новина, я съобщеше на съпруга си. Том лежеше на едно канапе, а наоколо му се бе насъбрала развълнувана аудитория. Той разказваше историята на удивителното им приключение, като я украсяваше със смайващи измислици. В заключение разказа как оставил Беки и поел на изследователска експедиция, как проучил две галерии, докъдето свършва връвта, проучил и трета и когато вече стигнал края на връвта и смятал да се връща, мярнал в далечината светло петънце, прилично на дневна светлина. Той захвърлил връвта и тръгнал пипнешком нататък, проврял главата и раменете си през една малка дупка и видял да се плиска широката река Мисисипи! А ако случайно беше нощ, нямаше да види светлото петънце и да тръгне по този коридор! Разказа как се върнал при Беки и си съобщил радостната новина, а тя му казала да не я баламосва, защото била съвсем изнемощяла, чувствала, че ще умре, искала да умре. Той описа с каква мъка успял да я убеди и как тя едва не умряла от радост, когато се добрала до мястото, откъдето се виждало синьото петънце дневна светлина; как той се измъкнал навън през дупката, а после помогнал и на нея да се измъкне; как седнали и заплакали от радост; как някакви хора минавали оттам с лодка и Том им извикал, а после разказал за неволите им и че умират от глад. Отначало хората не повярвали на този налудничав разказ, защото, както му казали, „вие се намирате на пет мили надолу по реката под долината с пещерата“ — а после ги натоварили на лодката, закарали ги в някаква къща, дали им да вечерят, оставили ги да си починат два-три часа след мръкване и най-сетне ги докарали у дома.