Марк Твен - Приключенията на Том Сойер

Погребаха Индианеца Джо близо до входа на пещерата. Хората придойдоха с лодки и каруци от всички околни градчета, от всички ферми и селца на седем мили наоколо. Доведоха и децата си, донесоха всякакви припаси и признаха, че на погребението на Индианеца Джо са си прекарали толкова добре, колкото и ако го бяха видели да увисва на бесилото.

Това погребение сложи край на едно — на петицията до губернатора за помилването на Индианеца Джо. Много хора я бяха подписали, проведоха се много събрания, на които изобилно се лееха красноречие и сълзи. Избран бе комитет от изкуфели мекушави госпожи, които, облечени в траур, да се явят пред губернатора, да го удавят във вопли и ридания и да го умоляват да се прояви като милостиво магаре и да потъпче дълга си. Разправяха, че Индианеца Джо е убил петима жители на градчето, ала какво от това? И самият Сатана да бе, все щяха да се намерят множество слабохарактерни хорица, готови да надраскат имената си върху подписката за помилване и да пролеят върху нея една сълза от своите неизтощими и тъй лесно отприщвани водни запаси.

На сутринта след погребението Том заведе Хък на едно скришно място, за да поговорят за нещо много важно. Хък вече бе научил от уелсеца и от вдовицата Дъглас всичко за приключението на Том, но Том каза, че имало и нещо, което те не са му казали и тъкмо за това нещо иска да поговорят сега. Лицето на Хък помръкна.

— Знам какво е — рече той. — Влязъл си в номер две и не си намерил там нищо друго освен уиски. Никой не ми е казал, че си бил ти, ама аз самичък се досетих още щом чух за тая работа с уискито. Знаех и че не си докопал парите, защото иначе все някак щеше да се добереш до мен и да ми кажеш, макар да си си траял пред другите. Том, нещо все ми подсказваше, че няма да го пипнем това съкровище.

— Ама, Хък, аз изобщо не съм издал собственика на странноприемницата! Нали знаеш, че тя си работеше, когато в събота отидох на пикника. Не помниш ли, че същата нощ трябваше да си там на пост?

— Вярно, бе! Направо ми се струва, че е минала цяла година! Тъкмо нея нощ аз проследих Индианеца Джо до къщата на вдовицата.

— Значи ти си го проследил?

— Да, ама ти си трай. Индианеца Джо сигурно има приятели — хич не ща да ми се разсърдят и да ми спретнат някоя гадост. Ако не бях аз, той сега да си е в Тексас.

После Хък разказа поверително цялото си приключение на Том, който досега бе чул само каквото знаеше уелсецът.

— Е — рече Хък, подхващайки отново главната тема. — Който е щипнал уискито от номер две, той ще да е щипнал и парите. Както ще да е — изтървахме ги тия пари, Том.

— Хък, парите никога не са били в номер две!

— Какво?! — Хък огледа изпитателно лицето на другаря си. — Том, да не би пак да си напипал следата на парите?

— Хък, те са в пещерата!

Очите на Хък светнаха.

— Повтори го пак, Том!

— Парите са в пещерата!

— Том, честно ми кажи, майтапиш ли се или говориш сериозно?

— Съвсем сериозно, Хък — никога не съм говорил по-сериозно! Ще дойдеш ли да ми помогнеш да ги измъкнем оттам?

— И още как! Ще дойда, стига да има къде да оставяме знаци по пътя, за да не се загубим после.

— Хък, съвсем спокойно можем да стигнем дотам без ни най-малко притеснение!

— Уха! Но какво те кара да мислиш, че парите са…

— Хък, ти само почакай да стигнем там. Ако не ги намерим, ще ти дам моя барабан и всичко, каквото имам! Ей Богу, ще ти го дам!

— Добре, така бива. Кога казваш, че тръгваме?

— Веднага, стига да кажеш! Имаш ли сили?

— Много навътре ли са в пещерата? От три-четири дни съм на крака, ама ми се чини, че не мога да измина повече от миля, Том.

— Хък, всеки друг ще извърви дотам пет мили, но има един много пряк път, дето само аз го знам. Ще те закарам право там с лодка, Хък! Сам ще я закарам дотам и на отиване, и на връщане. Ти няма нужда и пръста да си мърдаш!

— Тогава да тръгваме веднага, Том!

— Добре. Трябва обаче да си вземем хляб и месо, лулите, а също и някоя и друга торба и две-три върви за хвърчило и няколко от онези новите измишльотини, дето им викат кибрит. Да знаеш как ми се искаше да имам от тях, докато бях вътре!

Малко след пладне момчетата взеха „назаем“ лодка от един гражданин, който отсъстваше, и незабавно потеглиха. Когато стигнаха на няколко мили под входа на пещерата, Том рече:

— Виждаш ли го онзи отвесен склон, дето слиза от входа на пещерата? Гледаш го, целият еднакъв — няма къщи, няма складове за дърва, само храсти, и то все еднакви. Обаче виждаш ли онова бяло петно под свлачището? Е, това е един от моите знаци. Давай да слизаме на брега.