— Какво?! Глухонемият ли каза всичко това?!
Хък отново бе допуснал ужасна грешка! Той всякак се мъчеше да избегне всякакви намеци кой би могъл да е този испанец, ала езикът му сякаш бе решил да го вкара в беля въпреки всичките му старания! На няколко пъти Хък се опита да са измъкне от затруднението, но старецът не откъсваше очи от него и затова той правеше гаф след гаф. Най-сетне старецът рече:
— Не се бой от мен, момчето ми. Няма да допусна и косъм да падне от главата ти, за нищо на света! Не, аз ще те защитя… Ще те защитя! Този испанец не е глухоням — ти се издаде, без да искаш, и сега вече няма как да го скриеш. Ти знаеш нещо за този испанец и искаш да го запазиш в тайна. Но сега ми се довери — кажи ми го. Вярвай ми, няма да те издам.
Хък погледна стареца в честните очи, после се наведе и му прошепна на ухото:
— Той не е испанец… това е Индианеца Джо!
Уелсецът едва не падна от стола си. След малко каза:
— Да, сега вече всичко е ясно. Когато спомена за разцепени ноздри и кълцане на уши, аз реших, че разкрасяваш историята, защото белите не си отмъщават така. Но индианец! Това е съвсем друга работа.
По време на закуска разговорът продължи и старецът спомена, че преди да тръгнат да си лягат, той и синовете му запалили фенер и огледали пътеката и околностите си за следи от кръв. Кръв нямало, обаче намерили голям вързоп с…
— С какво?!
Мълния да бяха, думите нямаше да изскочат по-мълниеносно от пребледнелите устни на Хък. Сега той бе облещил очи и притаил дъх в очакване на отговора. Уелсецът трепна и на свой ред се вторачи в него — три секунди… пет секунди… десет… и най-сетне отговори:
— С инструменти за взлом. Ама на теб какво ти стана?
Хък се отпусна назад. Дишаше полекичка, ала дълбоко и бе изпълнен с неизказана благодарност. Уелсецът го огледа сериозно, с любопитство и след малко рече:
— Да, с инструменти за взлом. Май на тебе много ти олекна. Но ти какво се стресна така? Какво очакваше да намерим?
Хък бе натясно под изпитателния поглед на стареца. Какво ли не би дал, за да се сети за някакъв що-годе приемлив отговор! Ала нищо не му идеше наум, а изпитателният поглед проникваше все по-дълбоко и по-дълбоко. Хрумна му един съвсем безсмислен отговор, но нямаше време да го преценява и той изломоти напосоки:
— Ами например, учебници за неделното училище.
Горкият Хък бе твърде нещастен и дори не можеше да се усмихне, но старецът се разсмя силно и весело. Цялото му тяло, с всичките подробности от анатомията му, се разтресе от глава до пети и накрая той каза, че такъв смях си бил все едно пари в джоба, защото като се смее, съкращава разходите за лекар. После додаде:
— Горкичкият, цял си пребледнял и си много измъчен. Хич не ти е добре — нищо чудно, че доста си изкукуригал. Но ще ти мине. Като си починеш и си поспиш, ще се оправиш, надявам се.
Хък се ядоса, задето е бил глупав като гъска и е събудил подозрения с тия свои тревоги — та нали като чу разговора край имението на вдовицата, му стана ясно, че във вързопа няма никакво съкровище. Но нали той само предполагаше, че не е съкровището, не го знаеше със сигурност — затова при споменаването на намерения вързоп самообладанието му не издържа. Но, общо взето, дори се радваше на тази дребна случка, защото сега нямаше никакво съмнение, че онова не е било във вързопа. Затова му олекна на душата и той съвсем се успокои. Всъщност всичко като че бе тръгнало както трябва — съкровището сигурно все още беше в номер две, същия ден щяха да заловят мъжете и да ги тикнат в затвора, а те двамата с Том още същата нощ щяха да задигнат златото без всякакви притеснения и без да ги е страх, че ще им попречат.
Тъкмо приключиха със закуската и на вратата се почука. Хък скочи да се скрие, защото никак не искаше дори и косвено да го свързват със снощните събития. Уелсецът покани да влязат неколцина дами и господа, сред тях и вдовицата Дъглас, и от вратата забеляза, че група граждани се изкачва нагоре по хълма, за да огледа пътеката. Значи новината се беше разчула. На стареца се наложи да разкаже на гостите си всичко, случило се през нощта. Вдовицата най-искрено му благодари, задето си е спасил живота.
— Ни дума за това, госпожо. Има друг, на когото сте много по-задължена, отколкото на мен и синовете ми, но той не позволява да кажа името му. Ако не беше той, и ние нямаше да дойдем.
Разбира се, това събуди такова огромно любопитство, че то насмалко не засенчи главното, но уелсецът така и не им издаде тайната си, а остави любопитството да ги гори отвътре. Така то се разнесе из целия град. Когато научиха всичко останало, вдовицата рече:
Читать дальше