Ноел Анри - Защото ме обичаш…

— Какво му е? Какво го прихвана? — пита някой.

— Навярно е нервен, преуморен — бърза да отговори един генерал, окичен с декорации.

Опитват се да смекчат атмосферата, да разсеят неприятното чувство, което е обхванало всички поради държането на барона. Но всички усилия остават безполезни. Празненството е осуетено.

… Баронът излиза на улицата. Часовите на вратата му отдават чест. Той отговаря разсеяно на поздрава. Връща колата и свитата, която му предлагат. Стигнал до тротоара, той се спира, за да запали цигара, и тръгва към хотела си. Обзет е от необикновена възбуда. Въпреки това никога не е изглеждал по-спокоен.

В момента, когато се говореше за победа, успех, за превъзходството на германската раса и го обсипваха с похвали, стори му се, че има халюцинация. Това трая само миг. Той видя да се изправя пред него живият образ на Фредерика, такава, каквато я бе видял същия следобед, бледа, безкръвна, сломена от нещастията на франция, за които го смяташе отговорен.

Бе почувствувал, че пребледнява. Бе запазил достатъчно самообладание, за да не се издаде. Никой не бе забелязал нищо. Някакъв разрушителен бяс и желание да провали всичко, да направи скандал, го бяха обхванали. Случката с бутилките шампанско и с етикетите го бе изпълнила с отвращение. Можеше ли да се очаква друго от някогашни незначителни граждани и неуспели чиновници освен тази проява на простащина? „Бъдещите господари на света“ да пият с удоволствие виното, останало от английския крал! Да, те не бяха достойни за успеха си.

Това ли е победа? Това дребно и ниско задоволство, без всякакво величие? Чувство на презрение го беше обхванало и той не можа да устои на желанието да ги нагруби. Баронът бе развалил тържеството. Той беше доволен.

Случката ще бъде докладвана в Берлин. Те ще му отмъстят. Той беше уверен в това. Не беше се случвало никога дотогава да простят някому. Беше в опасност, но не непосредствена. Те имаха още нужда от него. Той им беше необходим, не могат да се лишат от неговата помощ. Биха си помислили добре, преди да се отърват от него. Имаше факти, които единствено той знаеше, и бе взел необходимите мерки. Бе запазил известни документи, които му даваха неограничена власт.

Когато бе погледнал часовника си, минаваше вече единадесет часа. Фредерика трябва да е преминала вече швейцарската граница. Всичко е минало добре. Но защо да не минедобре?

Бе се сдобил по незаконен начин с документи и паспорт на името на Фредерика, родена Илзен, съпруга на барон фон Вайзефорт…

Фредерика е в безопасност. Бе обмислил всичко. Самолетът кацва вече на някое швейцарско летище и митничарите проверяват паспорта, този на Фредерика, родена Илзен, съпруга на барон Карл-Стефан фон Вайзефорт!

„Барон фон Вайзефорт!“ Фредерика, баронеса фон Вайзефорт! „Моята жена“, мисли баронът. Обзема го някакво мрачно и неудържимо чувство на задоволство.

Доктор Франк пише всеки ден на барона, изпълнявайки дадената заповед, за да го държи в течение на това, което става в Кристалина. Той му разказва най-малките подробности от живота на Фредерика. Трябва да прави точен доклад. Когато пропусне и най-дребното нещо, баронът му го напомня с писмо.

Фредерика е само сянка. Нейното състояние на пълен упадък продължава. Никакво подобрение не се отбелязва. Той трябва да отиде в Кристалина, трябва да я види! Ще намери средство да я излекува. Какво значение има за него пълното разгромяване на франция, примирието, опиянението, което Германия изпитва от победите си над един обезоръжен и измамен неприятел! Друго нещо го влече неотразимо, друго нещо е станало център на живота му, смисъл на съществуването му.

Той напуска Париж. Заменя униформата с цивилни дрехи и се качва на самолета. На летището в Швейцария го чака колата, която е поръчал — една сива, мощна кола с Фафнер и Фазолт, които взема със себе си в Кристалина, за да им повери Фредерика, която се нуждае по-скоро от надзор, отколкото от закрила.

Той бе пристигнал. Бе я видял. Очакваше да я види така и все пак тази безжизненост го беше засегнала болезнено. Минутите, които беше прекарал до нея в градината, бяха толкова тежки, че можеха да се сравнят само с мъките на ада. Тя не бе отворила очи, не бе направила никакво движение, дишането й бе все така бавно; едва беше успял да изтръгне от нея няколко думи. Тя дори не го мразеше вече.

Той се беше грижил за нея сякаш беше негово дете. Бе прекарал нощта на едно кресло край леглото й. Не бе мигнал.