О. Хенри: Църквата с наливното колело

— И къде е бедата? — попита мелничарят, след като прочете писмото.

— Не мога да се омъжа за него — отвърна госпожица Честър.

— А желаете ли? — попита отец Ейбрам.

— О, та аз съм влюбена в него! — възкликна девойката. — Но… — тя сведе глава и отново се разрида.

— Хайде, госпожице Роуз — подкани я мелничарят. — Можете спокойно да споделите с мен. Не ви разпитвам, но смятам, че можете да ми се доверите.

— Зная, че е така — отвърна момичето. — Ще ви кажа защо трябва да откажа на Ралф. Аз съм никоя… дори име си нямам… онова, с което се назовавам, е измислено. Ралф е благороден човек. Обичам го с цялото си сърце, но никога не мога да бъда негова.

— Що за приказки са това? — възкликна отец Ейбрам. — Вие споменахте, че помните родителите си. Защо сега казвате, че нямате име?

— Спомням си ги, наистина — поясни госпожица Честър. — Даже прекалено добре. Първите ми спомени са от живота ни някъде в дълбокия юг. Много пъти се местихме, в различни градове и щати. Брала съм памук, работила съм във фабрики, често съм минавала без достатъчно дрехи или храна. Майка ми понякога се държеше добре с мен, но баща ми бе жесток и често ме биеше. Мисля, че и двамата бяха просто скитници. Една вечер… тогава живеехме в малко градче на една река недалече от Атланта… те се скараха жестоко. И докато се обиждаха и тормозеха един друг, аз научих… о, отец Ейбрам, аз научих че нямам право дори да бъда… нима не разбирате? Нямах право дори на име… Аз бях никоя. Същата нощ избягах. Добрах се пеша до Атланта. Там си намерих работа. Кръстих се Роуз Честър и оттогава сама си изкарвам прехраната. Сега знаете защо не мога да се омъжа за Ралф… Освен това никога не мога да му призная причината.

Явното неодобрение, с което отец Ейбрам посрещна воплите й, се оказа по-удачно от съчувствие и по-ползотворно от съжаление.

— Мила, миличка моя, защо е всичко това? — запита я настоятелно той. — Как може така? Аз си помислих, че нещо ви пречи. Ако този безукорен млад човек е мъж, той изобщо няма да се интересува от родословното ви дърво. Скъпа госпожице Роуз, повярвайте ми, той се вълнува единствено от вас. Кажете му всичко съвсем открито, точно както го разказахте на мен, и ви гарантирам, че вашата история само ще го разсмее и още повече ще ви издигне в очите му.

— За нищо на света! — отсече госпожица Честър печално. — И никога няма да се омъжа… Нито за него, нито за когото и да било. Нямам право.

В този момент забелязаха нечия издължена сянка, която приближаваше, подскачайки по окъпания в слънчеви лъчи път. До нея подскачаше една по-къса и не след дълго двете странни фигури приближиха църквата. Дългата сянка принадлежеше на госпожица Фийби Съмърс, органистката, която идваше да се упражнява. Дванайсетгодишната Томи Тийг носеше отговорността за по-късата. Този ден тя бе наред да помпи органа за госпожица Фийби и босите й нозе гордо тупкаха по прашния път.

Госпожица Фийби, в своята басмяна рокля на люлякови цветчета, с изящните си навити кичури, пуснати над ушите, направи дълбок реверанс пред отец Ейбрам и тръсна тържествено къдри към госпожица Честър. После двете с нейната помощничка се изкачиха по стръмната стълба към нишата за органа.

Долу мракът все повече се сгъстяваше, но отец Ейбрам и госпожица Честър не бързаха. Останаха да седят в мълчание, вероятно всеки отдаден на собствените си спомени. Госпожица Честър бе отпуснала глава на ръката си, с поглед, зареян някъде далеч. Застинал на съседното място, отец Ейбрам гледаше замислено през вратата към пътя и порутената къща.

Внезапно картината пред очите му го върна почти двайсет години назад в миналото. Защото както Томи помпаше, госпожица Фийби удари един нисък басов тон на органа и го задържа, за да провери количеството въздух, което съдържаше. Църквата престана да съществува за отец Ейбрам. Дълбоките, кънтящи вибрации, които разтърсиха малката паянтова постройка, сякаш не идваха от органа, а възродиха бумтежа на воденичната машинария. Той бе убеден, че старото наливно колело се е завъртяло отново и че той, веселият мелничар, целият посипан с брашно, се е озовал обратно в старата планинска воденица. Вече се здрачаваше и скоро Аглая щеше да дотича с развети къдрици, да изприпка през пътя, за да го отведе у дома за вечеря. Очите на стария човек бяха вперени в затворената врата на къщата.

А после стана друго чудо. В галерията горе чувалите с брашно бяха натрупани в дълги редици. Може в някой от тях да е имало мишка; във всеки случай звукът от басовия тон на органа предизвика струйка брашно, която се процеди между пукнатините на пода и поръси отец Ейбрам от глава до пети с бял прашец. В следващия миг старият мелничар излезе на пътеката, размаха ръце и запя любимата стара песен: