О. Хенри: Църквата с наливното колело

Когато Аглая станала на четири години, двамата с баща й всеки следобед изнасяли в мелницата малко представление, което никога не се проваляло. Щом приготвела вечерята, майка й сресвала русите й коси, слагала й чиста престилка и я пращала от другата страна на пътя да доведе баща си. Видел ли я на прага, мелничарят пристъпвал напред, целият побелял от посипаното върху му брашно, махвал с ръка и запявал една стара, известна по този край мелничарска песен, която звучала приблизително така: „Колелото се върти, мливото се мели, мелничарят, целият в брашно, веселяк е и по цял ден с песен на уста е. Работата му спори, докато си мисли за своята любима.“

После Аглая се втурвала към него засмяна и викала:

— Хайде, тате, отведи Дъмс у дома.

Мелничарят я слагал на раменете си и се отправял към къщи без да престава да си пее. И това се повтаряло всяка вечер.

Един ден, само седмица след четвъртия си рожден ден, Аглая внезапно изчезнала. За последен път я видели да бере диви цветя край пътя пред къщата им. Малко след това майката излязла на двора, притеснена да не би детето да се отдалечи твърде много, ала не я видяла наоколо.

Разбира се, родителите направили всичко, което било по силите им, за да намерят дъщеричката си. Съседите се събрали и претърсили гората и планината на мили околовръст. Проверили стъпка по стъпка целия воденичен улей, както и потока далеч отвъд яза. От детето нямало и следа. Една-две нощи преди това в близката горичка си устроили бивак семейство цигани. Изказани били предположения, че може те да са откраднали момиченцето, но когато застигнали и претърсили фургона им, съмненията не се потвърдили.

Мелничарят останал в мелницата близо две години; после надеждата му да намери дъщеричката си угаснала окончателно. Двамата със съпругата му се преместили на северозапад. Минали няколко години и той станал собственик на модерна мелница в един от важните мелничарски градове в този район. Госпожа Стронг така и не се оправила от удара, причинен от загубата на Аглая, и две години след като се преместили на новото място, мелничарят останал сам да понася мъката си.

Когато Ейбрам Стронг се замогнал, посетил Лейкландс и старата воденица. Сцената била твърде болезнена за него, но той бил силен човек и винаги изглеждал приветлив и благ. Именно по онова време се вдъхновил да превърне старата воденица в църква. Лейкландс било твърде бедно селце, за да си има истинска, а още по-бедните планинари не били в състояние да помогнат. На двайсет мили околовръст нямало света обител.

Мелничарят почти не променил външния вид на постройката. Голямото наливно колело било оставено на мястото си. Младите хора, които идвали на църква, често издълбавали своите инициали в мекото и бавно изгниващо дърво. Язът бил разрушен и чистият планински поток бълбукал необезпокояван надолу по скалистото си корито.

Вътре във воденицата промените били по-големи. Тегличите, воденичните колела, ремъците и скрипците били махнати. Имало два реда с пейки и пътека между тях, както и малък повдигнат подиум с амвон в единия край. От трите му страни отгоре минавала галерия с места за сядане, до които се стигало по една вътрешна стълба. Поставили в галерията и орган — истински тръбен орган, който бил гордостта на църковната общност. На него свирела госпожица Фийби Съмърс. Момците на Лейкландс с гордост се редували да й помагат и да го помпат на всяка неделна служба. Проповедникът бил почитаемият господин Банбридж, който пристигал от „Катеричата хралупа“ на собствения си стар бял кон и не пропускал нито една служба. А за всичко плащал Ейбрам Стронг. На пастора давал по 500 долара годишно, а на госпожица Фийби — 200 долара.

Така в памет на Аглая старата воденица била превърната в благословия за общността, в която момиченцето бе живяло преди време. Изглежда краткият му живот бе донесъл повече добро, отколкото седемте десетилетия на много други. Но в нейна чест Ейбрам Стронг издигнал още един паметник.

От неговата воденица пристигало брашното „Аглая“, получено от най-хубавия сорт жито, което можело да се отгледа. В областта скоро се разчуло, че брашното „Аглая“ има две цени. Едната била най-високата пазарна цена, а другата — нула.

Случело ли се бедствие, което обричало хората на мизерия — пожар, наводнение, ураган, стачка или глад, към мястото тутакси потегляла щедра партида от „Аглая“ на нулевата й цена. Партидата била заделяна за тях предпазливо и благоразумно, но от сърце, а и без друго гладуващите не можели да заплатят за нея нито цент. Тръгнала приказка, че избухнел ли опустошителен огън в бедняшки квартал на някой град, първа на мястото пристигала колата на началника на огнеборците, следващ по ред бил фургонът с брашно „Аглая“ и чак тогава идвали пожарните.