О. Хенри - Църквата с наливното колело

Ето какъв бе другият паметник на Стронг, посветен на Аглая. Може би за един поет тази тема би изглеждала твърде прозаична, за да бъде възпята в рими, но някои от вас ще изпитат удоволствие от мисълта, че чистото, бяло, девствено брашно, устремено да изпълни своята мисия на любов и милосърдие, би могло да се оприличи на духа на изчезналото дете, чиято памет тачи.

Настъпи година, която докара тежки времена за Къмбърландските планини. Житните култури навсякъде бяха оскъдни, а местни изобщо нямаше. Планинските наводнения нанесоха много щети на имотите. Дори дивечът в гората толкова бе намалял, че ловците едва успяваха да изхранят семействата си. Бедственото положение се чувстваше особено ясно около Лейкландс.

Още щом чу за това, Ейбрам Стронг изпрати своето послание и малките вагони на теснолинейката откараха брашното „Аглая“. Мелничарят бе наредил чувалите да се складират в галерията на църквата, в която бе превърната някогашната воденица, а на всеки, който посещаваше службите, се полагаше да отнесе вкъщи по една торба.

Две седмици по-късно Ейбрам Стронг пристигна на своето ежегодно посещение в Игъл Хаус и отново стана „отец Ейбрам“.

През този сезон гостите бяха по-малко от обикновено. Между тях бе и Роуз Честър. Госпожица Честър идваше в Лейкландс от Атланта, където работеше в универсален магазин и за първи път през живота си отиваше на почивка. Съпругата на управителя на магазина бе гостувала едно лято в Игъл Хаус. Тя бе харесала Роуз и я бе убедила да прекара там триседмичната си отпуска. Бе й дала писмо до госпожа Ранкин, която радушно я прие на свои разноски и под крилото си.

Госпожица Честър не изглеждаше особено здрава. Беше около двадесетгодишна, бледа и крехка от постоянния живот на закрито. Но една седмица в Лейкландс я дари с руменина и дух, който я преобрази по възхитителен начин. Бе началото на септември, когато планината е най-красива. Есенните й одежди сияеха във великолепни багри, въздухът бе като шампанско, а сладостно хладните нощи караха гостите да се гушат блажено под топлите завивки на „Орловата къща“.

Отец Ейбрам и госпожица Честър станаха големи приятели. Старият мелничар научи нейната история от госпожа Ранкин и незабавно прояви нескрит интерес към крехката, самотна девойка, която се справяше сам-сама на този свят.

Планинската област бе непозната за госпожица Честър. В продължение на много години тя бе живяла в топлия, равнинен град Атланта и сега величието и многообразието на Къмбърландските планини я изпълваха с въодушевление. Тя бе решила да се наслади на всеки миг от своя престой там. Оскъдните й спестявания бяха изчислени толкова внимателно по отношение на разходите й, че тя знаеше почти до цент какъв ще бъде незначителният й остатък, когато се върне на работа.

Госпожица Честър имаше късмет, че бе спечелила отец Ейбрам за свой приятел и компаньон. Той знаеше всяка пътека, възвишение или планински склон около Лейкландс. С негова помощ тя опозна суровата радост на сенчестите, стръмни пътеки сред боровите гори, достойнството на голите зъбери, кристалните свежи утрини и мечтателните златисти следобеди, изпълнени с тайнствена нега. И така, нейното здраве позакрепна и тя стана по-жизнерадостна. Имаше смях, искрен и сърдечен, също като неповторимия смях на отец Ейбрам, но наситен със съответната женственост. Двамата с него бяха оптимисти по природа и всеки от тях знаеше как да представя сериозно и ведро лице на света.

Един ден госпожица Честър научи от друг гост историята за изчезналото дете на отец Ейбрам. Тя се втурна навън и бързо откри мелничаря, седнал на любимата си пейка край съдържащия желязо извор. Когато малката му приятелка мушна ръка в неговата и го погледна с блеснали от сълзи очи, той искрено се изненада.

— О, отец Ейбрам! — възкликна тя. — Толкова съжалявам! До днес не знаех нищо за малката ви дъщеричка. И все пак някой ден ще я намерите… Надявам се, че ще стане така, даже съм сигурна!

Мелничарят сведе към нея очи със своята мъжествена, непринудена усмивка.

— Благодаря ви, госпожице Роуз — отвърна й той с обичайния си ведър тон. — Но аз не очаквам да открия Аглая. Години наред вярвах, че са я откраднали скитници и че все още е жива, но вече загубих надежда. Мисля, че се е удавила.

— Разбирам — каза госпожица Честър — как бремето на съмнението може да стане просто непоносимо. Но въпреки това вие сте толкова жизнерадостен и неизменно готов да облекчите страданията на другите. Добрият отец Ейбрам!