Артър Хейли - Свръхнатоварване

— В такъв случай къде си ходила?

Рут отговори със следи от предишното си негодувание:

— Няма друг мъж, разбираш ли? Просто си избий тази идея от главата! И никога не е имало… Когато се запознах с тебе, бях девствена, освен ако си забравил или ме бъркаш с някоя от твоите приятелки. И оттогава не е имало друг мъж, освен теб.

Ним се стресна, понеже си спомни, но продължаваше с въпросите си:

— Тогава какво си правила…?

— Това си е моя работа. Но още веднъж ти повтарям, че не е имало никакъв мъж.

Ним й вярваше. Безрезервно.

— Боже мой! — каза той и си помисли, че изведнъж всичко се разпадаше, всичко, което някога си бе мислил, се бе оказало погрешно. Що се отнася до брака им, и той самият не беше сигурен дали иска нещата да продължат или не. Може би Рут беше права, и ако приключат с това, ще бъде по-добре и за двамата. Идеята за свобода беше доста привлекателна. Но, от друга страна, и много неща щяха да му липсват: децата, домът, чувството за сигурност, дори и Рут, макар че се бяха отдалечили. Той не искаше да бъде принуждаван да взима решения, искаше нещата да се поотложат, ако е възможно.

— Е, и какво ще правим?

— Съдейки по това, което съм чувала — каза Рут с ледено студен глас, — всеки от нас трябва да си наеме адвокат и да се опитаме да се споразумеем по въпроса.

— Налага ли се да го правим сега?

— Посочи ми поне една причина, поради която трябва да изчакваме?

— Вероятно ще ти прозвучи егоистично, но в момента изживявам тежък период… — той остави изречението недовършено, сякаш изпитваше самосъжаление.

— Знам това. И много съжалявам, че и двете неща ти се струпаха едновременно. Но не мисля, че нещо между нас би могло да се промени, нали?

— Вероятно — отговори той. Нямаше смисъл да дава обещания, без да бъде сигурен, че може и иска да ги спази.

— В такъв случай…

— Виж, Рут… не можем ли да изчакаме поне един месец или два. Дори и само заради Лия и Бенджи. Те би трябвало да имат достатъчно време да свикнат с това…

Ним не беше много убеден, че това е един разумен аргумент, но и той усещаше, че и Рут се колебае да предприеме решителни мерки.

— Е,… — Рут се колебаеше. — Добре. Поради всичките неприятности, които ти се струпаха, ще изчакам още малко. Но не мога да ти обещая, че ще бъдат два месеца или един. Оставям си правото да решавам.

— Благодаря ти — каза Ним с чувство на облекчение.

— Хей, вие! — Бенджи се появи на вратата на кухнята. — Току-що семейство Мередит ми дадоха нова касета. Искате ли да я гледате?

Ним погледна Рут въпросително.

— Защо не?

Ним и Рут се настаниха удобно на канапето в гостната, Лия се беше изтегнала върху килима, а Бенджи нагласяваше видеото. Тази история с касетите вече беше станала навик за хората от квартала: обикновено всяко от семействата записваше някоя интересна програма по телевизията, а после си ги разменяха. Тази задача най-често се изпълняваше от децата или от жените, които ги гледаха. Основното беше програмата да бъде записана без рекламите, които я прекъсваха. В резултат на тези усилия записът се получаваше с високо качество и се разпространяваше навсякъде из квартала.

Като знаеше колко популярна беше тази система, Ним си мислеше дали телевизионните компании вече бяха започнали да усещат загубите Телевизията прекаляваше с излъчваните реклами и беше крайно време да поеме отговорността пред зрителите си.

На касетата имаше един филм — „Мери Уайт“, трагична история за семейството на едно момче, което умира. Редки бяха ситуациите, в които семейството му беше толкова сплотено, си мислеше Ним, но също така толкова малко време му оставаше, за да се наслаждава на това единство… Ним беше щастлив, че светлината беше слаба и че никой друг не забеляза тъгата и сълзите в очите му.

Георгос Уинслоу Арчамболд лазеше почти безшумно по корем по посока на оградата около подстанцията на GSP & L в квартала Милфийлд. Може би предпазните мерки да бяха излишни, тъй като нощта беше тъмна, а основният път се намираше на около половин километър разстояние. Но напоследък компанията беше увеличила броя на служителите от охраната, които обикаляха обектите. Техните маршрути непрекъснато се изменяха, тъй че предпазливостта не беше излишна, макар и да не беше особено удобно да пълзиш, натоварен с експлозиви и инструменти.

На няколко метра зад него пълзеше Ивет, която носеше проводниците и детонатора. Останалите членове на „Приятели на свободата“ имаха поставени задачи в други райони на града. Тази вечер три подстанции на GSP & L щяха да бъдат взривени и ако планът им се удадеше, това щеше да стане едновременно.