Артър Хейли - Свръхнатоварване

Хъмфри продължи:

— Естествено, няма вече да участвате в никакви публични обсъждания. Ще намерим кой да представлява там компанията.

— Ерик, ако искате оставката ми, имате я.

Ним размишляваше върху този въпрос през целия ден. Неговото напускане би спасило компанията от някои неизбежни обяснения, пък и той дължеше толкова неща на GSP & L, че можеше да направи подобен жест. Самият той вече не беше сигурен, че би искал да продължава да работи в подобна ограничаваща и потискаща обстановка. Гордостта му определено бе засегната.

На него му беше ясно, че нямаше да има проблеми да си намери подобна работа в друга компания. Много компании ще бъдат доволни да вземат на работа човек с неговите знания и опит. Това го знаеше от многобройните предложения за работа, които бе получавал до момента. Но той не искаше да напуска Калифорния, която за него, както и за много други, бе едно от приятните места и за работа, и за удоволствие.

Съществуваше и проблемът с Рут, Лия и Бенджи. Дали би се съгласила Рут да отиде с него другаде, като се имат предвид настоящите им отношения? Едва ли.

— Никой не говори за оставка — промърмори Ерик Хъмфри.

Ним едва се сдържа да не се усмихне. Ясно му беше, че компанията прекалено много го цени, и то повече в аспектите, които не бяха свързани с публичните прояви. Поначало неговият ресор беше планирането. Ролята на говорител на компанията беше допълнително придадено задължение, за което нямаше да съжалява. Той реши за момента да остави нещата каквито са.

— Това е всичко засега — каза студено Ерик Хъмфри и се върна отново към документите, които преглеждаше, преди да влезе Ним. Беше ясно, че е необходимо време, за да изчезне взаимното им чувство на отчуждение.

Тереза Ван Бърен чакаше Ним в неговия офис.

— Исках да знаеш, че днес прекарах цял час в кабинета на Ерик Хъмфри. Опитах се да го убедя да промени решението си, но и на мен ми се ядоса в крайна сметка, колкото и на тебе.

— Благодаря ти, Тес — Ним се отпусна в едно от креслата. Беше изтощен както физически, така и духовно.

— Това, което обаче окончателно изкара нашия уважаван председател извън нерви, бяха твоите изявления пред телевизията. — Тереза Ван Бърен се усмихна. — Ако трябва да съм искрена, нямам нищо против това, което каза. Просто можеше да бъдеш малко по-тактичен. Но времето ще те оправдае.

— Но засега ми запушиха устата — каза Ним.

— Да, така е. И, мисля, че всичко това ще стане широко известно. Гледа ли следобедните вестници? — попита Тереза Ван Бърен, докато разлистваше „Калифорния Икзаминър“.

На първа страница беше статията на Нанси Молино, озаглавена:

Тя започваше така:

„Невъздържаната атака на Нимрод Голдман, представител на GSP & L, върху един от свидетелите на опозицията и върху самата комисия предизвика бурни вълнения на вчерашното заседание…“

В едно друго издание на Икзаминър статията гласеше:

Ван Бърен каза с извинителен тон:

— Нямаше как да предотвратя разчуването на решението на компанията да не бъдеш вече неин говорител…

— Разбирам, Тереза — каза Ним мрачно.

— Не се притеснявай от тези приказки, че комисията ще предприеме мерки. Говорих с нашия юридически отдел и те ме увериха, че всичко това са само празни приказки.

— И аз така разбрах.

— Но Ерик настоява за разграничаване на компанията. Дори лично пише извинително писмо до комисията.

Ним въздъхна. Той не съжаляваше за думите си, но беше безкрайно потискащо, че колегите му се отнасяха с него като с чужд. Несправедлив бе и фактът, че в повечето вестници акцентът беше върху сензационното и никой не бе отразил сериозните въпроси, които Ним бе повдигнал пред комисията. Пресата явно също работеше с двойни стандарти. Но в това нямаше нищо чудно.

— Нанси явно пак се е престарала повече от останалите. Вие с нея явно не можете да намерите общ език?

Ним отговори с чувство:

— С удоволствие щях да й счупя главата на тази мръсница, ако изобщо има такава!

Директорът по връзките с обществеността се намръщи.

— Не е ли малко пресилено, Ним?

— Може би, но точно така се чувствам.

Ним си помисли, че именно един от пасажите в статията на Нанси Молино го бе засегнал най-силно „Нимрод Голдман стои опозорен“. Може би защото имаше нещо вярно в това.