Артър Хейли - Свръхнатоварване

— Бих искал да ти благодаря за това, което си казала на Лия и Бенджи.

Рут само махна с ръка.

— Ним, ако не вярвах в това, което им казах, изобщо нямаше да го кажа. Това, че ние с теб вече престанахме да бъдем Ромео и Жулиета, не значи, че съм спряла да преценявам обективно останалите неща.

— Предложих да си подам оставката — продължи Ним. — Ерик каза, че не е необходимо, но аз все още се колебая.

Той продължи да разсъждава върху това, как би могъл да постъпи на работа в някоя друга енергийна компания в източните щати. Ним попита Рут как би го приела, ако се наложи да се преместят на ново място.

Отговорът й беше бърз и категоричен:

— Аз не бих постъпила така.

— Би ли ми казала поне защо?

— Мисля, че нещата са пределно ясни. Защо е необходимо трима от членовете на нашето семейство — Лия, Бенджи и аз, да скъсаме с навиците си тук и да се преместим на друго място, само и само за да ти угодим, след като дори ние с теб не сме обсъдили дали имаме някакво бъдеще, а на мен лично ми се струва, че нямаме.

Нещата излязоха наяве и може би това беше сигналът, че ги чака сериозен разговор. Колко чудно, помисли си Ним, че това трябва да се случи в мига, в който се чувстват най-близки!

Той каза с тъга в гласа:

— Какво, по дяволите, се случи с нас?

Рут отговори рязко:

— Това ти би трябвало да знаеш най-добре. Любопитна съм да ти задам само един въпрос колко други жени е имало през петнадесетте години на брака ни? Или може би си им загубил дирята, както и аз? За известно време винаги можех да позная, когато на сцената се появяваше нещо ново, или по-скоро някой нов. По-нататък започнах вече да се затруднявам, струваше ми се, че имаш по две-три наведнъж… Така ли беше?

Без да се осмелява да погледне Рут право в очите, Ним отговори:

— Понякога.

— Е, това го изяснихме. Но ти не ми отговори на първия въпрос, колко са били?

Ним каза нещастно:

— Да ме убие господ, ако зная.

— Ако всичко това е вярно — подчерта Рут, — не бих казала, че звучи като комплимент към тези жени, към които все пак си изпитвал нещо, пък макар и за малко. Които и да са били, сигурно заслужават повече от това дори да не си спомняш имената им.

Ним запротестира:

— Тези истории никога не са били сериозни. Нито една от тях.

— Това вече наистина го вярвам — бузите на Рут бяха почервенели от негодувание. — Вероятно и към мен никога не си бил сериозен.

— Но това не е вярно!

— Как си позволяваш да го кажеш? След всичко, което призна до момента!!! Бих те разбрала за една жена или две. Всяка здравомислеща жена знае, че това се случва и при най-добрите семейства… Но не и върволица от жени!

— За какви върволици говориш?

— Както и да го наречем, няма да се почувствам по-добре: няма да спра да се чувствам унизена, измамена и омърсена, и то от мъжа, когото съм обичала или съм си мислела, че съм го обичала!

— Ако през целите тези години си се чувствала по този начин — попита я той, — защо никога не си повдигала този въпрос?

— Това е един справедлив въпрос — каза Рут и за миг спря, за да претегли отговора си. — Вероятно съм се надявала, че ще се промениш, че постепенно ще се отучиш от навиците си да ухажваш всяка красива жена, която срещащ, както децата постепенно се отучват да са стиснати с играчките си. Но сгреших — ти просто си оставаше все същия. И щом си говорим честно и открито, имаше и още една причина: бях глупава и се страхувах да остана сама. Страхувах се за Лия и Бенджи, бях твърде горда, за да призная, че и моят брак, както много други, не е сполучил…

Рут спря за миг, гласът й явно й изневеряваше.

— Е, вече не ме е страх, нито съм прекалено горда. Просто искам да приключим с това.

— Сериозно ли говориш?

Две сълзи се спуснаха по бузите на Рут.

— Какво друго ни остава?

Ним внезапно реши, че прекалено много се защитава. Всяко нещо си има две страни!

— Какво ще кажеш за твоята връзка? — попита я той. — Ако ние се разделим, твоят приятел сигурно ще се нанесе в мига, в който аз прекрача прага?

— За каква връзка говориш?

— Говоря за мъжа, с когото беше заминала.

Рут изтри очите си и погледна Ним със смесица от учудване и съжаление.

— Наистина ли вярваш в това?

— А не е ли вярно?

— Не — каза тя и поклати глава.

— Но аз си мислех…

— Знам това. Дори подклаждах твоите съмнения, което се оказа, че не беше твърде добра идея. Просто ми се струваше, че няма да ти навреди, ако на собствен гръб изпиташ как съм се чувствала през всичките тези години.