Артър Хейли - Свръхнатоварване

Когато Ним отиде да вземе Карен от апартамента й, тя вече бе готова. Роклята й беше тъмночервена и много й отиваше. Единственото й бижу бе наниз перли. Дългата й руса коса падаше дивно по раменете й, ръцете й бяха с изискан маникюр.

Докато се целунаха, Ним усети, че желанието му към Карен отново се пробужда. Той дори изпита облекчение, че ще трябва да излязат.

След няколко минути, докато Джоузи освобождаваше някои от кабелите на количката, Карен каза:

— Нимрод, сигурно много неща са ти се струпали. Личи ти.

— Да, случиха се някои неща — каза й Ним. — Но нека ги забравим. Тази вечер съществуваме само ти, аз и музиката.

— И аз — каза Джоузи, която изгледа Ним приятелски. Той явно беше един от нейните любимци — Но аз само ще ви закарам. Така че, ако вие, мистър Голдман, свалите Карен, аз ще отида и ще докарам Хъмпърдинк.

Ним се усмихна:

— А, Хъмпърдинк! Как е твоето микробусче, Карен?

— То е добре. Това, за което се безпокоя, е баща ми.

— Какво се е случило?

Тя само поклати глава.

— Остави това. Може би ще ти кажа по-късно.

След малко те вече бяха пред асансьора и когато отвориха вратата, за да влязат вътре, видяха, че има и още двама пътници — момченце и момиченце на около осем-девет години. Те широко се усмихнаха и казаха:

— Здрасти, Карен!

— Здравейте Филип и Уенди — каза Карен. — Вие излизате ли?

Момчето отговори:

— Не, само слизаме долу да си поиграем.

То погледна Ним и попита:

— А той кой е?

— Приятел. Казва се мистър Голдман.

Карен се обърна към Ним:

— Това са мои съседи и приятели.

В този момент асансьорът стигна до първия етаж.

— Карен — попита момченцето, — мога ли да те пипна по ръката?

— Разбира се.

Той я докосна нежно с върха на пръстите си и после я попита:

— Усещаш ли?

— Да, Филип. Ти имаш много нежни ръце.

На момченцето явно му стана приятно.

За да не остане по-назад, момиченцето също попита:

— Карен, искаш ли да ти преместя краката?

— Амиии… добре.

С особено внимание и явно знаейки какво се изисква от нея, момиченцето внимателно повдигна левия крак на Карен и го премести върху десния.

— Благодаря ти, Уенди.

В преддверието децата им казаха довиждане и се затичаха навън.

— Всичко това беше толкова хубаво — каза Ним.

— Зная — усмихна се Карен. — Децата са толкова естествени. Те нямат скрупули и не се страхуват така, както възрастните. Когато за първи път се нанесох в този апартамент, децата често ме питаха за неща като: „Какво ти е?“ „Не можеш ли да ходиш?“, докато родителите смутено ги отвеждаха настрани и им казваха да мълчат. Доста време мина, докато ги убедя, че нямам нищо против подобни въпроси и дори ги насърчавам. Но и сега има възрастни, които се чувстват неловко, когато ме срещат.

Пред централния вход на кооперацията Джоузи вече ги чакаше с микробусчето, боядисано в светлозелен цвят. Страничната му врата бе отворена и Карен се придвижи с количката си така, че да е точно срещу вратата.

— Сега ще видиш това, което мистър Паулсен направи, за да ми помага да се качвам в Хъмпърдинк — каза Карен.

В този момент Джоузи изваждаше две метални плоскости с ширината на колелата на количката на Карен, които закрепи за пода на микробусчето и ги спусна навън, за да могат да бъдат използвани като рампа.

След това тя извади една метална кука, съединена със стоманено въже, което пък от своя страна бе прикрепено към един електромотор. Куката бе закачена за една метална халка на количката на Карен. Джоузи натисна копчето на електромотора и само след миг Карен вече беше в микробусчето. Там Джоузи обърна количката и я фиксира със специални болтове, за да не мърда по време на движение.

Джоузи се обърна към Ним:

— Вие ще се возите отпред с шофьора, мистър Голдман.

Джоузи беше доста добър шофьор и Ним дори успя да се разтовари по пътя до Двореца на изкуствата, където щеше да се състои концертът. В момента, в който креслото на Карен вече беше на земята, към тях се приближи униформен служител, който ги упъти към страничния вход и асансьора, с помощта на който стигнаха до един от балконите. Местата им бяха на първия ред в една от ложите. Специална подвижна рампа бе сложена, за да улесни движението на количката на Карен. Явно беше, че дворецът на изкуството бе подготвен и за подобни посетители.

Когато седнаха на местата си и Карен се огледа наоколо, тя погледна Ним и го попита:

— Ним, сякаш сме специални гости. Как го направи?