Артър Хейли - Свръхнатоварване

Сега вече тези писма бяха разобличителни и трябваше да бъдат използвани, за да се разкрие истината.

Точно преди две седмици, по време на срещата на Ерик Хъмфри, Ним Голдман, Хари Лондон и Пол Шърмън Йейл във връзка с кражбата на електроенергия, бившият член на Върховния съд недвусмислено бе заявил, че не е чувал за подобно нещо като кражба на електроенергия, нито има идея за отдел, подобен на този на Хари Лондон.

Кореспонденцията, която бе намерил Ним, доказваше, че всичките тези твърдения са лъжа.

— Естествено — каза Хари Лондон, — ние никога няма да разберем със сигурност дали Пол Шърмън е дал съгласието си за кражба на електроенергия от тръста „Йейл“, нито пък дали изобщо е знаел или пък че е знаел, но не е предприел нищо. Единственото нещо, което можем да кажем, е, че е лъжец.

— И че е бил ужасно притеснен — добави Ним. — Иначе не би си позволил да се забърка в тези лъжи.

Фактите бяха много прости.

Уолтър Талбот за пръв път в историята на електрическите компании бе обърнал внимание върху колосалните загуби в резултат на кражба на електроенергия. По този въпрос той бе писал статии, бе произнасял речи, бе интервюиран от средствата за масова информация. Също така той бе експерт-свидетел по едно такова дело, което се гледаше в Ню Йорк. Това дело бе предизвикало широк обществен отзвук и оттук произтече и кореспонденция на тази тема с един от членовете на Върховния съд.

Този член на Върховния съд бе Пол Шърмън Йейл.

От писмата можеше да се извади заключение, че Уолтър Талбот и Пол Шърмън Йейл са се познавали доста добре още от Калифорния.

Първото писмо започваше с „Мой скъпи Уолтър“. В него Пол Шърмън се интересуваше от новите моменти в съдопроизводството, свързани с кражбата на електроенергия, от средствата, които използват компаниите, за да се противопоставят на подобни деяния. В същото това писмо той се интересуваше за здравето на Ардит. Писмото беше подписано „Пол“.

Писмото на Уолтър Талбот беше малко по-формално, дълго беше четири страници, към които бе приложено и едно фотокопие на статия на Уолтър на гореспоменатата тема.

След няколко седмици Пол Шърмън Йейл отговаря, като поставя много детайлни въпроси по материала, който е прочел.

Кореспонденцията на тази тема продължава в още пет писма в продължение на около осем месеца. В едно от писмата Уолтър Талбот подробно обясняваше организацията на отдела по защита на собствеността и задълженията на шефа на този отдел, в случая Хари Лондон.

Всичко това бе станало само две години преди Пол Шърмън Йейл да се оттегли от Върховния съд. Възможно ли бе да е забравил? Ним си бе задавал този въпрос много пъти, но реши, че отговорът бе твърдо „не“. Просто Пол Шърмън Йейл толкова пъти бе доказвал забележителната си памет както за големи неща, така и за дребни детайли, че трудно би било да се повярва, че би могъл да забрави.

Хари Лондон зададе направо въпроса, който си задаваше мислено и Ним:

— Защо ли го е направил? Защо трябваше да ни казва тези лъжи?

— Вероятно защото е знаел, че Уолтър е мъртъв и не е подозирал, че някой от нас би могъл да се добере по някакъв начин до кореспонденцията им. Шансът тези писма да видят бял свят е бил едно на милион.

Хари кимна с глава в знак на съгласие и после каза:

— Следващият ми въпрос е следният: Колко ли пъти високоуважаемият Пол Шърмън е прилагал същите тези методи и му се е разминавало?

— Така или иначе никога няма да разберем.

Шефът на отдела по охрана на собствеността посочи писмата и попита:

— Предполагам, че ще ги покажеш на председателя на управителния съвет?

— Ще го сторя в ранния следобед. Също така имам информация, че и Пол Шърмън ще намине след обяд.

— Всичко това поставя също и един такъв въпрос: Ще продължаваме ли да се борим със зъби и нокти драгоценното име на Пол Шърмън Йейл да не се споменава на предстоящите дела? Или във връзка с последните разкрития ще го оставим сам да се оправя, както правят всички останали?

— Не знам — въздъхна Ним. — Действително не знам. Но във всеки случай това решение няма да зависи от мен.

Сцената с Пол Шърмън Йейл се разигра в четири часа след обяд.

Още щом като влезе в кабинета на Ерик Хъмфри, Ним усети съществуващото вече напрежение. Видът на председателя на управителния съвет издаваше неговата дълбока обиденост, очите му бяха студени, а устните плътно свити. Пол Шърмън, макар и не наясно с това, какво се е случило, все пак усещаше, че не е нещо приятно и обичайната му усмивка се бе превърнала в гримаса. Те двамата бяха седнали на заседателната маса и никой не отронваше нито дума, когато Ним се присъедини към тях.