Артър Хейли - Колела

— Съжалявам, Теди — промълви Барбара.

— Излишно е да съжаляваш. Най-тъжното в случая е, че си абсолютно права! — Шефът на творческия отдел присви очи и изстена: — Господи, тоя пипер наистина ужасно люти! — После извади носна кърпа и изтри насълзените си очи.

На около четирийсет километра от Детройт върху площ от петстотин акра плодородна мичиганска земя беше разположен изпитателният полигон на компанията. Със своя единствен, препречен от двойна полицейска бариера вход и строго охранявани граници той наподобяваше средновековна твърдина. На бариерата се проверяваха най-внимателно документите на всички посетители и никой не можеше да влезе без предварително издаден пропуск.

Цялата площ на полигона беше заобиколена с висока ограда от бодлива тел, зад която патрулираха пазачи. От вътрешната страна на оградата растеше буен храсталак — надеждна преграда срещу любопитни очи.

Компанията пазеше толкова ревниво своите най-важни тайни, разбира се. А това бяха експериментите с нови модели леки и товарни автомобили, с отделни техни компоненти, както и изпитанията за здравина на вече произведените модели.

Опитите се провеждаха върху пътища с обща дължина от двеста километра; пътища, които не водеха доникъде. Настилката им се колебаеше от най-лошата до най-добрата в света. Сред пътните, образци фигурираше едно точно копие на страховито стръмната Филбърт Стрийт в Сан Франциско, по която, както твърдят самите кореняци, може да се спусне само някой безумец. Имаше и белгийски паваж — толкова неравен, че подлагаше на невероятно усукване всеки болт, заварка и нит на изпробвания автомобил, а човекът, който го управлява, трябва да внимава да не прехапе езика си от друсането. Още по-груба бе настилката, която имитираше африкански ловни пътеки — цялата изпъстрена с коренища, големи камъни и дълбоки кални дупки. Върху нея най-често се изпробваха качествата на камиони и автомобили с повишена проходимост.

Една част от пътя, изградена върху равен терен, беше известна под името Алея на серпентините — дълга поредица от остри завои без никакъв помощен наклон. Изпробваната там кола се напряга до краен предел, защото на този участък се кара с изключително високи скорости.

В момента Адам Трентън пришпорваше със сто километра в час един експериментален орион по Алеята на серпентините. При резките завои гумите на колата пронизително пищяха и от тях излизаше дим. При всеки пореден завой под натиска на центробежните сили купето правеше отчаяни опити да се освободи от ръката на водача и тримата мъже вътре имаха чувството, че всеки момент ще се преобърнат. Адам хвърли бегъл поглед назад. Седнал в средата на задната седалка. Брет Делъсантоу се беше превързал с предпазен колан, а с дветe си ръце беше сграбчил страничните опорни колони.

— Току-що черният дроб и далакът ми си размениха местата! — изкрещя той. — Чакам следващия завой, за да ги наместя!

До Адам с невъзмутимо изражение на лицето седеше Йън Джеймисън — русоляв шотландец от отдела по механика. Адам се досещаше какви са мислите му в този момент — той си мислеше, че лашкане-то по завоите днес е напълно излишна работа, тъй като професионалните изпитатели отдавна бяха подложили ориона на всички видове най-жестоки тестове и колата ги беше издържала успешно. Днес тримата си бяха поставили за цел да открият причините на едно ШВД (професионално съкращение, което механиците използуваха, за да обозначат шум, вибрации и друсане), което се появяваше в ориона само при много високи скорости. На път за скоростната писта те се отбиха на Алеята на серпентините и Адам тайно се надяваше, че лашкането по острите завои ще го освободи поне частично от напрежението, което натрупа на сутрешната пресконференция.

Напоследък това напрежение, появяващо се обикновено още в ранните часове на деня, беше все по-чест негов гост. Преди няколко седмици отиде да се прегледа. Лекарят го подложи на най-разнообразни тестове и накрая изрази мнение, че организмът му е напълно здрав, ако не се смята леко повишената киселинност на кръвта. После спомена нещо от сорта на „предразположение към язва“ и му препоръча по-малко тревоги. „Планината е точно толкова стръмна, колкото изглежда в очите на човека, заел се да я изкачи“ — каза му той.

Докато Адам го слушаше и едва сдържаше нетърпението си, през главата му мина мисълта, че медиците би трябвало да имат по-задълбочени познания относно психическото състояние на своите пациенти. А през това време докторът му обясняваше, че човешкият организъм притежава вродени предупредителни системи, ето защо ще е най-добре, ако вземе отпуск и отиде на почивка. Адам обаче отдавна се беше примирил с мисълта, че през тази година отпуск няма да има. Най-накрая докторът стигна до същността на онова, за което го беше посетил пациентът му, и предписа либриум в ограничени дози. Адам бързо ги увеличи, а освен това започна да взема и валиум, за който изобщо не спомена пред лекаря. Днес вече беше глътнал няколко хапчета, последното от които непосредствено преди да напусне административната сграда. Ефект обаче нямаше. Уверил се, че острите завои и бързото каране не намаляват напрежението му, той измъкна ново хапче от джоба си и скришом го налапа.