Артър Хейли - Колела

Не след дълго Мат се върна в своя кабинет на мецанина и тежко се отпусна на стола. Не беше способен да предприеме каквото и да било.

Беше дълбоко разтърсен от вида на тежко ранения Франк Паркланд. Както и от ножа, стръчащ от тялото на човека с индианските черти. Мъртвия той все пак не познаваше, но с Паркланд бяха приятели. Въпреки че заместник-директорът и майсторът често имаха конфликти, а преди около година бяха стигнали и до открит скандал, разприте им се дължаха единствено на напрегнатата работа. При нормални условия те се уважаваха и не криеха взаимната си симпатия.

Защо всичко това се случи на него, на добрия човек, запита се Мат. В завода беше пълно с хора, към които, ако изпаднат в подобно положение, той би изпитвал далеч по-малко съчувствие.

Изведнъж усети, че въздухът не му достига, а в гърдите му се надига някаква заплашителна вибрация — сякаш вътре някаква птица размахва криле и се опитва да излети навън. Изплаши се и лицето му се покри с едри капки пот. Това чувство той познаваше добре. Преди много години, на борда на своя самолет Б-17-Ф високо над европейската земя сред разцъфващите смъртоносни цветя на немските зенит-ки, той неведнъж го беше изпитвал и отлично знаеше какво представлява то. Страх от смъртта!

Усети, че с него става нещо сериозно и се нуждае от помощ. Някак отдалеч, сякаш ставаше въпрос за друг човек, той започна да размишлява: сега ще вдигне телефона и човекът отсреща незабавно ще извика Барбара — ще й предаде, че баща й иска да разговаря с нея. В момента не знаеше точно какво ще й каже, но беше сигурен, че когато я види, думите ще дойдат сами.

Когато най-после реши да вземе слушалката, откри, че не може да се помръдне. Нещо странно ставаше с тялото му. Цялата му дясна страна беше напълно безчувствена, сякаш кракът и ръката му бяха изчезнали без следа. Направи опит да извика, но за свое голямо учудване и разочарование не успя да направи дори и това. Опита пак, но от гърлото му отново не излезе никакъв звук.

Точно в този миг в съзнанието му внезапно изплуваха — ясни и подредени — думите, които искаше да каже на Барбара: въпреки недоразуменията помежду им тя си остава негова дъщеря и той я обича така, както някога беше обичал нейната майка — жената, на която Барбара толкова много приличаше… Искаше да й каже още, че ако намерят начин за помирение, той ще направи опит да проявява по-голямо разбиране към нея и нейните приятели.

Изведнъж Мат усети, че в лявата страна на тялото му все пак мъждука искрица живот. Реши да се изправи, като се опре само на лявата си ръка, но тялото отказа да му се подчини и той се плъзна на пода между писалището и въртящия се стол. Така го намериха малко по-късно — в пълно съзнание и с широко отворени очи, в които се четеше мъка от собственото му безсилие да произнесе онези слова, които неудържимо напираха на устните му.

После, за втори път през тази нощ, в завода пристигна колата на „Бърза помощ“.

— Вие, разбира се, знаете, че баща ви е имал и друг удар преди този — обърна се към Барбара лекарят от болницата „Форд“ на следващия ден.

— Едва днес го научих — отвърна тя. — Не ми беше казвал нищо.

Сутринта една от секретарките в завода — мисис Айнфелд — съкрушено й призна, че преди няколко седмици Мат Залески е имал пристъп и тя го отвела у дома със собствената си кола. Но той я помолил да не казва на никого и тя го послушала.

— Взети заедно, двата случая напълно се вместват в класическата схема — каза лекарят, специалист кардиолог с почти оплешивяла глава и жълтеникаво лице. Едното му око играеше в нервен тик и Барбара си помисли, че изглежда уморен както повечето жители на Детройт.

— Щеше ли нещо да се промени, ако баща ми не беше скрил за първия си пристъп? — попита тя.

— Кой знае — сви рамене специалистът. — Щеше да получи някакви лекарства, но крайният резултат спокойно можеше да е същият. Впрочем сега това няма значение…

Разговаряха в коридора, който водеше към реанимационното отделение на болницата. През остъклената врата тя можеше да види баща си на едно от четирите легла в стаята. Червен гумен маркуч водеше от устата му до разположения наблизо апарат за изкуствено дишане, боядисан в мръснозеленикав цвят. С равномерно бръмчене апаратът дишаше вместо него. Очите на Мат Залески бяха отворени. Лекарят й обясни, че сега е под упойка, но впоследствие сигурно ще бъде в състояние да вижда и чува, а Барбара се запита дали баща й усеща присъствието на младата негърка на съседното легло, която също се бореше със смъртта.