Артър Хейли - Колела

Мат седна зад бюрото си и хвърли поглед върху графика за следващия ден. Тъй като той беше един от дните в средата на седмицата, от конвейера щяха да слязат няколко „специални“ коли, предназначени за висши ръководители на компанията, за техни приятели или просто за хора, които имаха достатъчно връзки и влияние да си осигурят автомобил, сглобен с особено внимание. Майсторите бяха предварително известени за серийните номера на тези коли, същото се отнасяше и за Отдела по контрол. Което означаваше, че всички операции по тяхното сглобяване ще бъдат обект на специално внимание. Работниците по оборудване на купетата бяха получили нареждане да монтират допълнителни възглавнички за глава и да отделят повече време на тапицерията и вътрешното обзавеждане. Двигателите и трансмисиите на тези коли също щяха да бъдат внимателно проверени, след което Отделът по контрол на качеството щеше да се заеме с цялостен оглед за откриване на евентуални пропуски. Двайсетина от „специалните“ коли щяха да получат заводските ръководители, които, използувайки ги за придвижване от и до работното си място, имаха задължението да наблюдават ходовите им качества.

Но Мат Залески знаеше добре, че предварително планираните „специални“ коли, особено онези, които бяха предназначени за шефовете, често им поднасяха сериозни неприятности Винаги се намираха работници, които питаеха оправдана или неоправдана неприязън към началството и немалко от тях с охота се възползуваха от възможността „да си го върнат на шефа“. На практика това най-често се осъществяваше чрез превърналата се в легенда бутилка от лимонада, която, „забравена“ в херметически заварения праг под вратите, ще дрънка и тропа дотогава, докато колата се намира в движение. Същият ефект се постига и когато на тези места се „забрави“ някакъв инструмент или обикновено парче метал. Друг номер беше заваряването отвътре на капака на багажника — на опитния електроженист бяха достатъчни само няколко секунди за подобна операция, след като проникне в багажника през мястото на задните седалки Често се оставяха разхлабени един-два от най-важните болтове По тази причина Мат Залески и хората с неговото положение предпочитаха да поръчват собствените си коли под фиктивни имена.

Мат постави работния график обратно върху писалището. Нямаше смисъл да го преглежда, защото през този ден той вече няколко пъти го беше правил.

Крайно време беше да си тръгва. Надигайки се от стола, отново се запита къде ли е сега Барбара. Изведнъж усети смъртна умора.

Докато слизаше по металното стълбище, той долови някакъв необичаен шум — викове и тропот от бягащи нозе. Спря се и машинално започна да се ослушва, тъй като повечето от произшествията в завода имаха пряко отношение към професионалните му задължения. Шумът идваше откъм южното кафене.

— За бога, доведете някой от охраната — извика нечий възбуден глас.

След секунди Мат Залески вече бързаше към местопроизшествието, а отвън се разнесе вой на приближаващи се сирени.

Чистачът, който беше открил сгърчените тела на двамата касиери и Франк Паркланд, прояви съобразителност и веднага телефонира в полицията. В момента, в който Мат Залески дочу виковете на насъбраните се хора, към местопроизшествието вече се бяха отправили линейката на „Бърза помощ“, заводската охрана и градската полиция.

Все пак той стигна до стаичката на чистачите преди тях. Докато си пробиваше път между тълпата възбудени хора, очите му за миг зърнаха сгърченото на пода тяло на Франк Паркланд, с когото сe бе разделил преди около час и половина, след приключване на производственото съвещание. Очите на Паркланд бяха затворени, а лицето му или по-скоро онази негова част, която не беше залята от стичащата се между косите му кръв, имаше сивопепеляв цвят.

Един от административните служители на нощната смяна, който беше дотичал с очевидно безполезна за случая аптечка, беше сложил главата на Паркланд в скута си и измерваше пулса му След миг вдигна глава и срещна погледа на Мат:

— Мисля, че е жив, мистър Залески. Единият от другите двама — също. Само не зная колко ще издържат…

В този момент пристигнаха хората от охраната и от „Бърза помощ“, които незабавно пoexa нещата в свои ръце. Малко по-късно към тях се присъединиха и полицейските служители от района — първо униформените, а после и детективи в цивилно облекло.

За Мат вече нямаше работа тук, но той не можеше да си тръгне, защото заводът бе плътно блокиран от кордон полицейски коли. Очевидно полицията беше на мнение, че грабителите убийци (междувременно се потвърди, че единият от тримата нападнати действително е мъртъв) все още се намират на заводска територия.