Артър Хейли - Колела

Но изпаднала в близка до отчаяние паника, Ерика сама си провали възможността да се прибегне до някой от дискретните компромиси. С рязко движение тя се изтръгна от хватката на полицейската служителка и хукна да бяга, без да изпуска от ръцете си куфарчето.

В продължение на цяла секунда изненаданите й противници не предприеха нищо, а тя излетя през вратата и навлезе в прохода между магазините. Първа се окопити жената детектив. Тя се завтече след Ерика и започна да вика:

— Сперете тази жена! Спрете я! Тя е крадла!

Дочул виковете, униформеният пазач рязко обърна гръб на детето и се изправи. Жената от охраната го видя и извика:

— Дръж онази, дето тича! Арестувай я! Куфарчето в ръцете и е крадено!

Пазачът се впусна след Ерика, а хората в пасажа наблюдаваха инцидента със зяпнала уста. Чули виковете, от магазините наизлязоха и други. Но никой не направи опит да спре бягащата Ерика, чиито токчета бързо почукваха по плочите на терасата. Следвана по петите от пазача, тя излезе на открито.

В съзнанието й по кошмарен начин се запечатваха виковете, призрачно опулените лица и стъпките на приближаващите се преследвачи. Нима всичко това става в действителност? Не, не може да бъде! Всеки момент ще се събуди сред уюта на тихия си дом… да, всеки момент.

Но вместо това продължаваше да бяга към вратата, която отделяше търговската площ от паркинга. Натисна я с цялото си тяло, но въпреки това тя поддаде с влудяваща мудност. В следващия миг вече беше навън под дъжда, само на няколко метра от колата си.

Сърцето лудо блъскаше в гърдите й и тя едва си поемаше дъх. Причина за това й състояние беше не толкова бягането, колкото вледеняващият страх. За щастие не беше заключила колата си. Мушна под мишница откраднатото куфарче и припряно отвори чантата си, за да потърси ключовете. По асфалта се разпиляха дребни вещи, но тя не им обърна внимание, защото ключовете вече бяха в ръцете й. В движение напипа онзи, който задействуваше двигателя. Когато най-накрая стигна до колата, хвърли бегъл поглед назад и с ужас видя, че пазачът — младолик здравеняк, е само на няколко крачки от нея, а доста по-назад тичаше и детективката. Разбра, че няма да успее. Не можеше да влезе в колата, да запали двигателя и да потегли, преди да са я настигнали. Инстинктивно почувствува, че сега вече последиците ще бъдат много по-тежки, и изведнъж я обзе отчаяние и ужас.

Точно в този миг пазачът се подхлъзна върху мокрия асфалт и тежко падна. Просна се в цял ръст и в продължение на няколко безкрайно дълги секунди остана зашеметен и неподвижен от болката.

Но неговият лош късмет даде на Ерика времето, от което се нуждаеше. Тя се хвърли зад волана, завъртя ключа и излетя от паркинга с пронизително свирене на гумите. Но едва потеглила, беше обхваната от ново безпокойство — дали преследвачите й бяха видели номера на колата?

Разбира се, че бяха. Освен това разполагаха и с най-подробните й отличителни белези — последен модел открит автомобил, чийто цвят на яркочервен бонбон се различаваше от останалите като пробило снежните преспи пролетно цвете.

А сред разпилените по асфалта предмети се оказа и пачка кредитни карти, които носеха името и подписа на своята притежателка. Детективката започна да събира разпилените вещи, а пазачът, с подгизнала от водата униформа и болезнено навехнат глезен, закуцука към телефонната кабина да уведоми местната полиция.

Всичко стана толкова лесно, че докато отвеждаха Ерика към своята кола, двамата униформени полицаи се усмихваха. Само преди минута полицейската лимузина се беше изравнила с откритата кола и седящата в нея патрулна двойка направи знак на Ерика да спре, без дори да прибягва до светлинни и звукови сигнали. Тя незабавно се подчини, защото разбра, че всяка друга реакция oт нейна страна би била чиста лудост — такава, каквато беше бягството oт магазина.

Млади и симпатични момчета, полицаите действуваха решително, но едновременно с това вежливо и коректно. Те далеч не я караха да се чувствува така унизена, както оная противна шпионка в магазина. Във всеки случай вече се беше примирила. Знаеше, че е изпаднала в непоправима беда и всичко, което щеше да последва, е неизбежно и неумолимо като самата съдба.

— Получихме заповед да ви задържим, госпожо — проговори единият от полицаите. — Моят колега ще се погрижи за колата, ви.

— Добре — едва чуто отвърна Ерика и се насочи към задната част на полицейската лимузина. Полицаят отвори вратата пред нея, а когато я затръшна, тя разбра, че отвътре не може да се излиза, а стъклата, като в затворническа килия, са предпазени от здрави железни решетки.