Артър Хейли - Колела

— Момент!

Строгият и безкомпромисен глас долетя някъде изотзад и Ерика стреснати се обърна.

Гласът принадлежеше на онази тиха старица с мишото лице, която допреди миг изглеждаше толкова погълната от цените на куфарчетата. Сега обаче тя не изглеждаше нито тиха, нито стара. Очите й гледаха твърдо, а устните й бяхо сурово стиснати. Тя се насочи с бързи крачки към Ерика и извика:

— Мистър Янси, насам!

В следващия миг около китката на Ерика се сключиха железни пръсти. Тя безуспешно се опита да изтръгне ръката си.

Обзе я паника.

— Пуснете ме! — опита се да протестира тя и просто усети как се изчервява.

— Kpoткo! — нареди й старицата, която между другото се оказа на не повече от четирийсет години. Изглеждаше по-възрастна заради дрехите си, вероятно нарочно подбрани. — Аз съм детектив! А вие сте заловена в момент на кражба!

Управителят с бързи крачки се насочи към тях и полицейската служителка добави:

— Тази жена открадна куфарчето, което държи в ръката си! Спрях я в момента, в който се готвеше да напусне магазина.

— Добре — отвърна управителят. — Нека отидем отзад. — Подобно на полицейската служителка той също се държеше спокойно — сякаш предварително се беше примирил с неприятната задача, която му предстоеше. Ерика беше удостоена само с един бегъл поглед и изведнъж се почувствува безлична като истинските престъпници.

— Хайде, тръгвай! — Детективката я дръпна към задната част на магазина, където вероятно се намираха канцелариите.

— Не! — Ерика се дръпна и разкрачи крака за по-голяма устойчивост. — Имате грешка!

— Грешките ги правят такива като теб, сестричке! — отвърна другата и хвърли ироничен поглед към управителя. — Случайно някой от тези да ви е казвал нещо друго?

Човекът показваше явни признаци на притеснение. Ерика беше извикала доста високо и намиращите се наблизо хора извърнаха глави. Управителят съвсем не желаеше сцени и красноречиво кимна с глава към дъното на магазина.

В този миг Ерика направи основната си грешка. Ако се беше подчинила, цялата история положително би приключила съвсем тихо и мирно, в съответствие с отдавна установените за подобни случаи правила. Щяха да я разпитат — е, сигурно не съвсем любезно, ако се съдеше по поведението на полицейската служителка, след което Ерика щеше да признае вината си и да помоли за снизхождение. По време на разпита щеше да излезе наяве и високопоставеното положение на нейния съпруг. След признанието, което тя, макар и неохотно, трябваше да напише със собствената си ръка, щяха да я пуснат да си върви и инцидентът — поне за нея — щеше да бъде приключен.

Показанията на Ерика щяха да бъдат изпратени в Бюрото за разследване, което функционираше от името на асоциацията на търговците на дребно. Там щяха да проверят дали нейното име фигурира в списъците на извършителите на други подобни кражби, след което щяха да преценят дали да я предадат на прокуратурата. Едва ли щеше да се стигне дотам, тъй като това беше първата й официално регистрирана кражба.

Притежателите на магазини в детройтските предградия — особено на тези, които бяха разположени в райони като Бърмингам и Блумфийлд Хилс, имаха печален опит с доста жени, които без никаква нужда задигаха вещи от щандовете. И съвсем не им бяха необходими психологически познания, за да бъдат запознати с причините, които се криеха зад подобен род дейност. Най-често това бяха емоционалната неудовлетвореност, самотата и липсата на внимание — все състояния, в които най-често се оказват съпругите на изтъкнати деятели от автомобилния бранш. Но притежателите на магазини знаеха и друго — съдебното дело, в което е замесено името на някой влиятелен човек от автомобилната промишленост, ще им донесе повече вреда, отколкото полза. Хората от този бранш притежават силно развито чувство за солидарност и сигурно биха бойкотирали всеки магазин, чийто собственик е имал неблагоразумието да заведе дело срещу някого от тях.

По тази причина магазините прибягваха до съвсем друга тактика. Предлагаха на заловената крадла да плати, откраднатата вещ и тя незабавно се подчиняваше. След установяването на самоличността й собствениците изпращаха сметката на домашния й адрес и това обикновено беше напълно достатъчно — повечето жени изпитваха такъв ужас от арестуването и суровия полицейски разпит, че вече-никога не повтаряха злощастния си опит. Но независимо от методите си магазините неизменно държаха да се действува дискретно, без излишен шум.