Артър Хейли - Колела

Тя се извърна към Пиер, чието лице също се очертаваше съвсем ясно в здрача. Той й се усмихна, но зад усмивката му прозираше безпокойство. Светлите му коси стърчаха на всички, страни — без съмнение благодарение на ръцете й, които само допреди минута бяха заровени в тях.

Вече беше успяла искрено да се привърже към този човек. Въпреки явната му посредственост в интелектуално отношение той си оставаше привлекателен. Дори прекалено високото му на моменти самочувствие, явно дължащо се на звездния синдром, тя възприемаше само като още едно доказателство за неговата мъжественост.

— Я престани да увърташ! — сопна му се тя. — Казвай какво ти тежи на душичката!

Пиер посегна към захвърлените до леглото панталони и затършува из джобовете за цигари.

— Е, хубаво — отвърна той, без да я гледа. — Мисля, че става въпрос за нас двамата…

— Какво за нас двамата?

Той запали и издуха дима към тавана.

— Отсега нататък все по-често ще бъда на пистата. Рядко ще идвам в Детройт. Помислих си, че трябва да го знаеш…

Замълча, а Ерика усети как я облива студена вълна. Направи усилие да не потръпне и тихо каза:

— Това ли е всичко, или има и още нещо?

Пиер притеснено се размърда:

— Какво друго?

— Ти по-добре знаеш!

— Не… Просто си мислех… Виждахме се прекалено често… вече от дълго време насам…

— Наистина. — Ерика направи опит да се сдържа, защото ясно съзнаваше колко ще бъде глупаво, ако изпадне в нервна криза. — Цели два месеца и половина!

— Ами! — в гласа му се прокрадна неподправена изненада. — Наистина ли станаха толкова?

— На теб май ти се струваше, че са много повече!

Пиер направи опит да се усмихне.

— Не е така.

— А как е тогава?

— По дяволите, Ерика! Просто няма да се виждаме за известно време, и толкоз!

— Какво значи известно време? Месец? Шест месеца? Година?

— Зависи как ще тръгнат нещата — неопределено отвърна той.

— Кои неща?

Той сви рамене и замълча.

— И какво ще Стане след това неопределено време? — настоя Ерика. — Ти ли ще ми се обадиш, или аз на тебе? — Чувствуваше, че отива твърде далеч, но се дразнеше от неговите увъртания. Той отново не отговори и тя добави: — Значи оркестърът свири „Време за раздяла“, а? Значи ми даваш пътя? Ако е така, защо не ми го кажеш направо и да свършим веднъж завинаги?

Той моментално се възползува от предоставилата му се възможност:

— Май наистина е така!

— Благодаря ти за честния отговор! — Ерика си пое дълбоко дъх и добави: — Сега поне зная как стоят нещата.

Общо погледнато, тя едва ли имаше основание да се чувствува-обидена. Настоя за отговор и си го получи, макар че още от началото на разговора усети накъде вървят нещата. В душата й се бореха най-различни емоции, но над тях постепенно взе връх наранената й гордост, защото винаги беше считала, че тя първа ще прекрати тази връзка. Оказа се, че не е била готова за подобна стъпка и сега заедно с обидата в душата й се промъкваха мъката, тъгата и самотата. Имаше достатъчно разум, за да не започне да спори и настоява. Това нямаше да промени нищо. Отдавна знаеше, че Пиер просто се пресята и взема събудилите любопитството му жени, а след това се отървава от тях точно по начина, до който прибягна сега. При мисълта, че. Отново ще остане сама, изведнъж й се доплака, но направи усилие да се овладее. „Проклета да бъда , ако му позволя да разбере колко дълбоко ме е засегнал“ — стисна зъби тя. После хладно продума:

— При създалите се обстоятелства не виждам защо трябва да стоим повече тук.

— Хей, я не откачай! — извика Пиер и протегна ръце изпод завивките. Тя рязко се отдръпна, скочи от леглото и се отправи към банята, взела дрехите си в ръце. При други обстоятелства Пиер би я последвал и игриво би я върнал в леглото. Така както беше направил в началото на тяхната връзка при едно от първите им скарвания. Но сега не направи нищо подобно, макар че някъде дълбоко в душата си Ерика го очакваше.

Когато излезе от банята, откри, че и Пиер е напълно облечен и готов за излизане. Минути по-късно те бегло и почти машинално допряха устните си и се разделиха. „Доволен е, че раздялата стана мирно и тихо“ — бегло си помисли Ерика.

Пиер запали мотора на колата си и рязко подаде газ. Гумите остро изсвириха и в следващия миг на мотелския паркинг нямаше и следа от него. Ерика бавно го последва с откритата си кола. За секунда, докато той й махаше с ръка, тя зърна познатата топла и приятелска усмивка.

Когато стигна първата пресечка, Пиер отдавна беше изчезнал.