Артър Хейли - Колела

При два от случаите, в които на Адам се налагаше да пътува извън Детройт, Пиер Флодънейл наемаше долния етаж, а Ерика — горния. И когато входната врата беше заключена, никой не можеше да знае кой ползува вътрешната стълба.

Ерика хареса толкова много малката историческа хижичка с нейните старинни мебели, че веднъж се тръшна на леглото и извика с пълен глас:

— Това е идеалното място за влюбените! И не би трябвало да се използува за нищо друго!

На което Пиер само изръмжа. Както обикновено той не само не беше способен да поддържа и най-елементарен разговор, но отказваше да проявява интерес към всичко, което не беше свързано с автомобилните надбягвания и секса. За състезания Пиер можеше да говори с часове, но всички останали теми го отегчаваха. На няколко пъти Ерика се опита да го увлече в разговор по някои актуални проблеми, за политика, изкуство… Но той или се прозяваше, или се въртеше на мястото си като непослушно хлапе, което не може да се съсредоточи за повече от няколко секунди. Всичко това я дразнеше и въпреки не-скритата си чувствена наслада понякога тя се улавяше, че страстно желае връзката им да бъде така пълноценна и в някои други отношения.

Някъде по времето, когато това желание беше започнало да се превръща в леко недоволство, имената им се появиха на страниците на „Детройт Нюс“.

За тях писа Елинор Бритмейър в своята страница за светска хроника. Мнозина я считаха за най-надарената в своята област журналистка на цяла Северна Америка, тъй като нито едно що-годе значително събитие от светския живот на автомобилния град не убягваше от вниманието й. Ето какво беше написала сега:

„Красивият плейбой и автомобилен състезател Пиер Флодънейл и младата и не по-малко красива Ерика Трентън — съпруга на известния с качествата си на плановик в автомобилостроенето Адам Трентън — продължават да се радват на взаимната си близост. Миналия петък те обядваха във «Волан» и както обикновено бяха изцяло погълнати от себе си и едва забелязваха околния свят.“

Отпечатани във вестника, тези думи нанесоха тежък удар на Ерика. Първата й мисъл беше, че още преди края на деня хиляди хора в Детройт и околностите му, между които немалко семейни приятели, ще прочетат бележката и ще направят съответните коментари. Внезапно й се прииска да изтича до отворения гардероб и да се скрие в него. Едва сега осъзна колко глупаво непредпазливи са били и двамата — сякаш нещо ги тикаше нарочно да се излагат на показ! И ето че дойде времето горчиво да съжалява за това.

Бележката в „Детройт Нюс“ се появи в края на юли — около седмица преди Ханк Крайсъл да ги покани на вечеря в Грос Пойнт. Адам както обикновено беше донесъл у дома вестника и двамата си го разделиха, над чашите мартини, които си бяха приготвили преди вечеря.

Ерика взе женската страница, на която се поместваше и светската хроника, а Адам се зае да преглежда новините на първа страница. Той обаче винаги хвърляше по един поглед и на останалите страници, ето защо Ерика основателно се опасяваше, че светската хроника може да привлече вниманието му.

Стигна до извода, че ще направи грешка, ако се опита да изнесе част от вестника навън. Адам сигурно би забелязал, колкото и ловко да го направи.

Вместо това тя отиде в кухнята н реши да побърза с поднасянето на вечерята, като сметна, че зеленчуците са готови. Те не бяха, но тя видя, че до момента, в който остави вестника, за да седне на масата, Адам все още не беше стигнал до вътрешните страници.

След вечеря той се върна във всекидневната и както обикновено разтвори куфарчето с очакващите го документи. Ерика разтреби трапезарията и влезе при него. Подреди разбърканите илюстровани списания, пръснати до чашата с кафе на съпруга й, след което се зае да подрежда и разпръснатите страници на вестника.

В този момент Адам вдигна глава и каза:

— Остави ми вестника. Още не съм свършил с него.

През цялата вечер Ерика стоя на тръни. Разтвори някаква книга, но очите й не изпускаха и най-дребното му движение. За нейно огромно облекчение той затвори куфарчето и се насочи направо към спалнята, вероятно изобщо забравил за вестника. Тя незабавно го скри, а на следващия ден го изгори без остатък.

Естествено, знаеше, че изгарянето на един екземпляр не означава нищо и Адам може да научи новината от всеки свой познат, който би могъл да му покаже бележката или пък просто да я коментира по някакъв начин (което беше едно и също). Без съмнение мнозина от колегите му вече бяха прочели или най-малкото чули за тази сочна клюка. По тази причина през следващите няколко дни тя беше в постоянно състояние на нервно очакване, съзнавайки, че съпругът й може да повдигне въпроса всеки момент.