Артър Хейли - Колела

Караше бавно и едва след като измина цял квартал, разбра, че не знае накъде отива. Часът беше близо три и навън започна да пръска ситен и досаден дъждец — точно според прогнозата на синоптиците. Къде да отиде, какво да прави? През останалата част от деня… през останалата част от живота си? Внезапно, със силата на неудържим порой, тя бе обхваната от мъка, болка и разочарование — всички онези емоции, които в мотела беше успяла да контролира. Почувствува се отхвърлена и никому ненужна. По бузите й се търкулнаха сълзи, но тя не ги забеляза. Продължаваше механично да шофира и бавно навлезе в района на Бърмингам.

Съвсем определено не й се искаше да се прибере у дома, в празната къща на Куортън Лейк. Там я очакваха твърде много спомени, недовършени задачи и хиляди дребни проблеми, с които никак не й се занимаваше точно сега. След като измина още няколко преки и съвсем произволно завиваше ту наляво, ту надясно, изведнъж се оказа в квартала Трой, на същия онзи зает от магазинчета площад, от който преди почти цяла година бе задигнала първото си шишенце със скъп парфюм. Тогава беше разбрала, че съчетанието на ум, бързина и здрави нерви може да й донесе най-различни печалби. Паркира колата си и се насочи към покритите пасажи между магазините, без да обръща внимание на все по-усилващия се дъжд.

Под навесите спря и с едно-единствено движение избърса от лицето си и дъждовните капки, и сълзите.

Повечето магазини в търговския център бяха отворени. Ерика бавно се разходи из някои от тях, спирайки за малко пред обувките на „Бали“, играчките на „Ф.А.О.Шварц“ и пъстрото многообразие на някакъв моден бутик. Движеше се механично и не изпитваше желание да купи нищо от това, което виждаше. Настроението й ставаше все по-вяло и потиснато.

Готвеше се да, напусне поредния магазин, който предлагаше чанти и всякакви кожени изделия, когато вниманието й изведнъж бе привлечено от едно куфарче. Бяха го поставили върху стъклена масичка в дъното на магазина, кафявата му кожа — истински английски бокс — матово проблясваше. Очите й бавно обходиха магазина, след което отново се спряха върху куфарчето. „Нямам никаква нужда or такова куфарче“ — помисли си тя. Никога не бе искала да притежава подобна вещ и едва ли някога ще поиска. Още повече, че куфарчето символизираше всичко онова, което не можеше да понася — тиранията на донесената у дома служебна работа, всички онези вечери, които Адам прекарваше надвесен над собственото си широко отворено куфарче, безконечнитe часове, които й бяха откраднати именно с помощта на подобни приспособления. И изведнъж, въпреки всичко, тя поиска да притежава това куфарче. Желанието й беше диво, необуздано, силно! Трябва да го има — тук, сега, още в този миг! И ще го има!

Може би ще го подари на Адам в мига на раздялата. Ще бъде един великолепен подарък, натежал от многозначителна ирония.

Но дали да не го плати? Тя, разбира се, може да го плати. Но ще бъде далеч по-вълнуващо, ако просто го свали от поставката и си излезе — така, както бе правила много пъти досега. Това би й запълнило деня, би прогонило скуката и отегчението.

Преструвайки се, че разглежда изложените стоки, Ерика внимателно огледа магазина. Усети как тялото й бавно бива обземано от приятна възбуда — както винаги в подобни ситуации. Замайваше се от страха и дързостта, които се преплитаха в съзнанието й.

Отбеляза, че магазинът се обслужва от трима продавачи — едно момиче и двама мъже, единият от които по всяка вероятност беше самият управител. И тримата бяха заети с клиенти. Двама-трима души се въртяха из магазина подобно на Ерика. Най-близо до нея някаква бабичка с миша физиономия разглеждаше етикетите на изложените куфари.

Стараейки се да не привлича вниманието, Ерика бавно се приближи към масичката, върху която беше изложено коженото куфарче. Вдигна го и започна да го оглежда, сякаш го виждаше за пръв път. Бързият поглед наоколо я увери, че тримата продавачи продължават да са заети със своите клиенти.

Продължи да върти куфарчето из ръцете си. След миг го отвори и внимателно, пусна вътре висящите на конци етикети. После отпусна ръцете си — сякаш имаше намерение да постави обратно на поставката малкото куфарче, но пръстите й останаха върху дръжката. Още веднъж огледа магазина. Двама от разхождащите се клиенти си бяха излезли, а пред единия от продавачите се беше изправил нов клиент. Всичко друго си оставаше непроменено.

Без да бърза, тя завъртя куфарчето в ръката си и тръгна към изхода. Тесен проход водеше към двата съседни магазина. Разпънатата над прохода пъстра тента предпазваше купувачите от капризите на времето. От мястото си Ерика можеше да види малък фонтан, от който долиташе тих плясък на вода. Отвъд фонтанчето, застанал с гръб към нея, униформен служител от охраната разговаряше с някакво дете. Дори и да, я види навън, пазачът едва ли ще я заподозре в нещо, помисли си Ерика, докато посягаше към входната врата. Никой не я спря, никой не й каза дори една дума. Колко лесно е всичко!