Артър Хейли - Колела

— Нека не забравяме главното — отвърна той и отби до тротоара. Взе я в прегръдките си и устните им се сляха в продължителна целувка.

Доста по-късно двамата лежаха спокойно един до друг в тъмната спалня на Брет.

— Отворени ли са очите ти? — тихо попита Барбара.

— Да. — Брет лежеше по гръб и с ръце под главата, беше втренчил поглед в едва очертаващите се контури на тавана над него.

— Какво мислиш?

— Мисля за една глупост, която преди известно време изтърсих пред теб. Спомняш ли си?

— Да, спомням си.

Ставаше въпрос за онази вечер, в която Барбара приготвяше вечерята, а Брет доведе на гости Ленард Уингейт — първата им обща среща. Тогава, получил поредния отказ на Барбара да прекара нощта с него, той беше казал: Ти си на двайсет и девет години, не е възможно да не си опитвала. За какво се противиш?

— Но ти не възрази нищо! — опита да се оправдае Брет.

В отговор долетя нежният й смях:

— Ако човек предварително знае…

— Добре, добре. — Въпреки тъмнината тя усети усмивката му и се извърна с лице към него.

— Но защо все пак не ми каза? — поиска да узнае той.

— Ох, не зная. Трудно ми е да говоря за подобни неща. Толкова ли е важно в края на краищата?

— За мен е важно!

Известно време лежаха в мълчание, после Барбара отново проговори:

— И за мен е важно, ако искаш да знаеш. Винаги съм си мислела обаче, че трябва да го направя с някого, когото действително обичам! — Пресегна се и прокара пръсти по лицето му. — Най-накрая това стана.

Брет я прегърна и телата им отново се сляха.

— Аз също те обичам — прошепна той.

Съзнаваше, че в момента преживява нещо, което в живота рядко се повтаря. Все още не беше й казал за взетото в Лос Анджелес решение, не беше споделил и бъдещите си планове. Знаеше, че ако го направи сега, ще говорят до сутринта Но тази нощ не му беше до разговори.

След миг неудържимото желание отново се появи и двамата забравиха всичко на този свят.

— Ако искаш, мога да ти кажа нещо… — въздъхна Барбара, когато отново лежаха успокоени един до друг.

— Давай!

— Едва ли бих чакала толкова дълго, ако знаех, че е така хубаво! — притисна се към нето тя.

В началото на юни известно време след като Адам Трентън запозна Пиер Флодънейл със съпругата си на връщане от „колибката“ на езерото Хигинс, започна и романът на Ерика.

Няколко дни след онази неделна вечер Пиер се обади по телефона и предложи да обядват навън. Тя прие и срещата им се осъществи в малко уютно ресторантче в Стърлинг Хайтс.

След седмица отново се срещнаха, но този път след обяда се отправиха към един мотел, където за Пиер беше запазена стая. Без много приказки се озоваха в леглото и там Пиер показа такива качества, че Ерика успя да ги оцени едва когато се прибра у дома. От месеци не беше изпитвала такова пълно физическо и психическо удовлетворение.

През целия юни и по-голямата част от юли се виждаха при всяка предоставила им се възможност — както през деня, така и вечерите, в които Адам я предупреждаваше, че ще закъснее.

За Ерика тези срещи бързо се превърнаха в липсващото й от дълго време насам блажено сексуално преживяване. С огромно удоволствие се наслаждаваше на младостта и свежестта на Пиер, на пламенната страст, която собствената й физика събуждаше у него.

Всяка тяхна среща представляваше пълна противоположност на онова, което преди няколко месеца си бе позволила с ризи търговски пътник Оли. Макар да не й беше никак приятно, тя понякога се сещаше за него и в такива, мигове потръпваше от погнуса. Изпитваше срам, задето бе допуснала това, колкото и дълбоко да бе отчаянието й по онова време.

Сега отчаяние нямаше. Нямаше представа колко дълго ще продължи романът й с Пиер, но много добре знаеше, че това ще си остане само роман, който все някой ден трябва да свърши. За момента му се наслаждаваше с всички фибри на тялото си, а очевидно същото важеше и за Пиер.

Насладата им носеще сигурност, а тя от своя страна бързо ги доведе до неизбежната в подобни случаи непредпазливост. Двамата често започнаха да се появяват заедно на обществени места.

Едно от най-любимите им места беше „Диърборн Ин“ — приятен ресторант в колониален стил с безупречно обслужване. Там ги привличаше и друго — зад ресторанта бяха издигнати няколко малки хижи, една от които беше точно копие на жилището, обитавано някога от Едгар Алан По. Именно нея си бяха харесали двамата влюбени. На първия етаж имаше две уютни стаички с малка кухня, а на втория, непосредствено под стръмния алпийски покрив, беше спалнята. Двата етажа бяха напълно изолирани помежду си и се даваха поотделно на гостите на „Диърборн Ин“.