Артър Хейли - Колела

— Пилотът, Ерика, трябва да познава отлично пистата, на която му предстои състезание — продължаваше Пиер. — Трябва да умее да борави с нея като с… — Той се поколеба, търсейки подходящото сравнение, после с усмивка добави: — Така както музикантът борави с цигулката си…

— Или както мъжът с жената — добави Ерика.

И двамата се разсмяха.

— Трябва да знаеш мястото на всяка издутина и снижение, да знаеш каква става настилката под лъчите на горещото слънце или след лек дъждец… Затова тренираш и тренираш, караш колата дотогава, докато откриеш най-бързия начин за преодоляване на разстоянието.

Седнал в другия край на стаята с куп папки пред себе си, Адам подхвърли:

— Всичко това твърде много прилича на живота…

Никой от тях двамата не показа, че е чул думите му. Това му даде основание да заключи, че не биха имали нищо против, ако той мъничко поработи.

— А когато участвувате в продължително състезание, да кажем на осемстотин километра, случва ли се понякога да отклоните вниманието си? Мислите ли си за нещо друго?

Пиер отново пусна момчешката си усмивка.

— Опазил ме бог! Ако искаш да спечелиш или поне да слезеш читав от колата, а не да те изнасят, това е изключено! — После се зае да й обяснява: — Има твърде много неща, които трябва да контролираш и помниш. Как напредват другите, как да задминеш човека пред себе си, как да не позволиш да задминат теб. Освен това почти винаги имаш неприятности с техниката — едно леко омекване на гумата например води до незабележимо намаляване на скоростта и започваш да губиш десети от секундата. Смяташ и изчисляваш, за да решиш дали да спреш в бокса за смяна на тази гума, или да продължаваш така. Често от подобни решения зависи спечелването на едно състезание. На петдесет метра преди да влезеш в завоя, задължително трябва да погледнеш манометъра за налягане на маслото, а на правата след него — и всички останали прибори. Ушите ти непрекъснато се вслушват в песента на мотора… Освен това трябва да внимаваш за знаците, които ти дават механиците от бокса… Нямаш секретарка, трябва сам да се справяш с всичко…

Задълбочил се в документите пред себе си, Адам престана да чува разговора.

— Никога не съм предполагала всичко това — каза Ерика. — Сега вече ще гледам по съвсем друг начин, като „вътрешен“ човек!

— Ще се радвам, ако дойдете да ме видите на състезание, Ерика — промълви Пиер и хвърли бегъл поглед към другия край на помещението. После снижи глас и добави: — Адам каза, че ще бъдете на „Таладега-800“, но преди него има много други…

— Къде?

— Например в Северна Каролина. Може би ще дойдете?

Той я погледна в очите и тя за пръв път долови у него самочувствието на звездата, увереността на любимеца на тълпата. Сигурно доста жени умират за него!

— Северна Каролина не е чак толкова далеч — усмихна се в отговор тя. — Заслужава да си помисля.

След известно време Адам усети някаква промяна. Вдигна глава от книжата си и видя, че Пиер Флодънейл е станал и се готви да си тръгва.

— Мисля, че е време за спане, Адам — каза той. — Благодаря много за превоза и гостуването.

Адам постави в куфарчето си папката, която съдържаше прогноза за миграцията на американското население през следващите десет години и нейната връзка с търсенето на леки коли, след което извинително продума:

— Не се показах като гостоприемен домакин, но се надявам, че жена ми успешно ме е заместила.

— Разбира се.

— Вземете колата — бръкна в джоба си за ключовете той, — Утре сутринта позвънете на секретарката ми и тя ще поеме грижата някой да я прибере.

— Благодаря ви — поколеба се Пиер. — Но Ерика каза…

В същия момент Ерика се върна в стаята, наметнала леко палто върху домашната роба.

— Ще откарам Пиер — заяви тя. Адам се опита да възрази:

— Не е наложително…

— Навън е чудесна вечер! — настоя тя. — Иска ми се малко да се проветря.

Няколко секунди по-късно отвън долетя ръмженето на стартера, последвано от бързо затихващото равномерно боботене на двигателя. Къщата потъна в тишина.

Адам поработи още половин час, след което се качи в спалнята. В момента, в който си лягаше, отвън долетя шумът на колата и стъпките на Ерика. Но когато тя се качи в спалнята, той вече дълбоко спеше.

Сънува Роуина.

А Ерика сънува Пиер.

Създателите на автомобили фанатично вярват, че гениалните идеи се раждат съвсем неочаквано, блясват внезапно като необясним фойерверк по време на спокойни приятелски разговори — обикновено късно през нощта, когато всички са качили краката си върху масата.