Артър Хейли - Колела

— Някъде това може да стане, но не и в Япония — отбеляза механикът. — Поне не в завода, който е произвел тоя боклук! Бога ми, мистър Трентън, погледнете това!

И тримата се надвесиха над частите на японската кола, наредени в третия стелаж.

— Канап и тел! — обяви Брет.

— Само едно ще ви кажа, сър. Не бих искал никой от близките ми да се качи някога на такава кола. Това си е просто един мотоциклет на четири колела, и то сглобен зле!

Още дълго стояха пред стелажите и внимателно изучаваха частите на интересуващите ги коли. После възрастният механик ги изпрати до вратата.

— Какво ново да очакваме, господа? — запита ги той, преди да се сбогуват. — Имам предвид — в нашата лаборатория.

— Добре, че ме подсети — отвърна Брет. — Точно по този повод бяхме тук… искахме теб да питаме за новото!

Знаеха само едно — колата трябва да бъде малка. Но трябваше да решат главното — точно от какъв тип да бъде тя.

Върнаха се в административната сграда и Адам отбеляза:

— Дълго време, чак до началото на седемдесетте години, повечето хора от бранша бяха на мнение, че малката кола е временно явление и модата й скоро ще отмине.

— И аз бях от тях — призна откровено Илрой Брейтуейт — вицепрезидентът по производствените въпроси. Сребърната лисица се беше присъединил към тях малко след завръщането им от „дисекционната“ лаборатория. В момента, станали вече петима, тъй като дойдоха и двама служители от Отдела за планиране, те се разположиха удобно в кабинета на Адам и започнаха да разговарят, сякаш само за да мине времето, но в действителност очакваха да стигнат до съвсем конкретни идеи. По масите и прозоречните первази бяха разхвърляни употребявани чаши от кафе и препълнени с угарки пепелници. Минаваше полунощ.

— Бях убеден, че модата на малките коли ще отмине — продължи Брейтуейт, прокарвайки пръсти по необичайно разрошената си тази вечер сребристосива грива. — Тогава също работех в една от водещите компании, но това съвсем не ни пречеше да бъдем на погрешен път. Доколкото мога да преценя в момента, автомобилната Промишленост още дълго ще бъде ориентирана към производството на малки коли, а тежките и мощни машини ще стоят в забвение.

— Вероятно завинаги — подхвърли един от плановиците, интелигентен млад негър с големи очила, на име Касталди, дошъл преди година в компанията направо от Йейлския университет.

— Нищо не е вечно — възрази Брет Делъсантоу. — Модата при автомобилите се мени не по-рядко от женските прически и хлапашкия жаргон. Но за момента приемам мнението на Илрой — малката кола се е превърнала в символ на Днешното общество и вероятно още дълго време ще бъде така.

— Много хора считат, че колата вече не е никакъв символ — намеси се Адам. — Казват, че хората просто са престанали да обръщат внимание на неща от сорта на обществен престиж.

— Мисля, че лично ти не споделяш подобно мнение — каза Брет. — Аз също.

— И аз — вметна Сребърната лисица. — В последно време наистина се промениха куп неща, но между тях съвсем не фигурира човешката природа. Вярно е, че в момента имаме работа с един синдром на „преобърнатите ценности“, който е много популярен, но в крайна сметка той само потвърждава онова, към което човекът винаги се е стремил: да бъде различен от останалите, по възможност малко над тях, разбира се. Дори и престаналият да се къпе отшелник търси в крайна сметка едно по-особено, по-различно положение в обществото.

— В такъв случай се нуждаем от кола, която да задоволи най-вече търсачите на антиценностите — отбеляза Адам.

— Не съвсем — поклати глава Сребърната лисица. — Ние трябва да продължим да се съобразяваме с вкуса на сивите и безлични хорица, които са основната маса купувачи.

— Но повечето от тях съвсем не се мислят за такива — изтъкна Касталди. — Точно затова срещаме все повече банкови директори с дълги бакенбарди!

— И ние не правим изключение — отвърна Брейтуейт и поглади своите с доволен вид.

Останалите се разсмяха.

— Може би това съвсем не е толкова смешно — отбеляза Адам. — Може би точно то ни сочи пътя към онзи вид кола, която всъщност не искаме! А това е кола, която прилича на всичките си предшественици.

— Мнението ти е доста крайно — възрази Сребърната лисица.

— Но не е невъзможно — замислено промълви Брет.

— Околната среда също спомага за засилване на стремежа към това, което нарекохме антиценности — отново взе думата Касталди. — Имам предвид настроенията сред обществеността, недоволството от положението на малцинствата, икономическите трудности и всичко останало.