Артър Хейли - Колела

— Можем да се върнем и да потърсим автомат — предложи Пиер Флодънейл.

Движеха се на юг по Федерално шосе 75 и току-що бяха напуснали предградията на Флинт. Още от самото начало на пътуването зад волана седна Пиер. Младият автомобилен състезател беше стигнал до „колибката“ на Крайсъл с един от другите гости, който отдавна си беше отишъл. Адам с охота му предложи превоз до Детройт, защото с компания се пътуваше по-приятно. Пиер пък предложи да седне зад волана и Адам с благодарност прие, тъй като ужасно му се спеше.

През по-голямата част от пътуването той дълбоко спа, но сега вече се стъмваше и Пиер включи фаровете, които, подобно на фаровете на много други прибиращи се у дома коли, прорязваха все по-сгъстяващия се мрак.

— Не — отказа Адам. — Ще загубим много време. По-добре да продължаваме.

С ръка върху радиотелефона под таблото, той нетърпеливо зачака да навлязат в района на Голям Детройт. Може би Ерика беше оставила включен своя приемник в кухнята, както правеше през работните дни. Не след дълго отдръпна ръката си. Усещаше, че само при мисълта за предстоящия разговор започва да нервничи. Половин час по-късно пресякоха Блумфийлд Хилс, напуснаха магистралата и завиха на запад, по посока на Куортън Лейк. Адам стана още по-нервен.

Мислеше да остави колата на Пиер, който живееше чак в Диърборн и нямаше с какво да се прибере. Но вместо това внезапно и за самия себе си го покани да влезе и с облекчение прие съгласието му. Така поне ще се изправи срещу Ерика в присъствието на чужд човек и ще избегне най-трудните първи мигове.

Но се оказа, че всичките му тревоги са били напразни.

Когато гумите на колата изхрущяха върху ситния чакъл на площадката пред дома на семейство Трентън, външната лампа се запали и на вратата застана Ерика в отлично настроение.

— Добре дошъл, мили! Беше ми скучно без теб! — Тя го целуна и той разбра, че съботният скандал отдавна е забравен и дори не трябва да го споменава.

Адам не можеше да знае, че причината за доброто настроение на жена му е малкото часовниче, което висеше на тънка верижка от врата й. То беше плячката от поредното й приключение из магазините, осъществено в негово отсъствие.

Пиер Флодънейл се измъкна иззад волана и Адам го представи.

Ерика го възнагради с най-очарователната си усмивка.

— Гледала съм ви по време на състезания! — После кокетно добави: — Ако знаех, че точно вие карате Адам у дома, сигурно щях да умра от страх!

— Той кара много по-бавно от мен — успокои я Адам. — Нито веднъж не превиши позволената скорост.

— Колко скучно! Надявам се поне, че събирането ви е било по-интересно!

— Нищо особено, мисис Трентън. Беше доста по-спокойно от някои други подобни събирания. Предполагам, че винаги е така, когато компанията е мъжка.

„Само не прекалявай, приятелче“ — с тревога си помисли Адам, добре забелязал изпитателния поглед, който му хвърли Ерика. Допускаше, че младият пилот едва ли е свикнал с компанията на високоинтелигентни и проницателни жени. Ерика явно го беше впечатлила — в копринената си роба „Пучи“ и разпуснати пясъчноруси коси, тя действително изглеждаше млада и красива.

Влязоха в къщата. Направиха си по един коктейл и се пренесоха в кухнята заедно с чашите си. Там Ерика набързо изпържи яйца и зареди кафеварката. Адам се извини и тръгна да търси някакви документирал които трябваше да поработи въпреки умората. Когато се върна в кухнята, Ерика прехласнато слушаше за разни Случки от живота на автомобилните състезатели, които Пиер разказваше доста по-подробно, отколкото пред гостите в „колибката“. Върху лист хартия беше очертал контурите на състезателна писта и обясняваше:

— … и когато излизаш на главната отсечка срещу трибуните, трябва да си избрал най-прекия път. При триста километра в час всяко лъкатушене на колата означава безвъзвратна загуба на време. Обикновено вятърът духа напряко на трасето, затова трябва да се придържаш колкото може по-близо до стената… просто да „галиш“ добрата стара стеничка, да се докосваш до нея…

— Виждала съм как го правят пилотите — каза Ерика. — И винаги съм умирала от страх! Представям си какво би станало, ако се ударят в стената при тази скорост…

— Ако това се случи, по-добре е ударът да бъде страничен, мисис Трентън. Аз самият съм се удрял на няколко пъти…

— Наричайте ме просто Ерика — прекъсна го тя. — Наистина ли сте се удряли?

Адам не вярваше на ушите си. Няколко пъти беше водил жена си на автомобилни състезания, но никога не беше забелязвал у нея такова оживление. Вероятно сегашният й интерес се дължеше на инстинктивното чувство на симпатия, породило се между нея и младия пилот. То си личеше от пръв поглед — Пиер сияеше и по момчешки се палеше от интереса на Ерика. Адам изпита облекчение от факта, че може да възвърне самоувереността си, без да бъде непрекъснато в полезрението на съпругата си. Макар и вече у дома, съзнанието му не можеше да се освободи от мисълта за Роуина.