Артър Хейли - Колела

В голямото огнище огънят бавно догаряше. Освен Адам и Роуина, които седяха на един диван близо до камината, в помещението останаха още няколко човека, които шумно продължаваха разпивката си в другия край на всекидневната и очевидно нямаха намерение скоро да си лягат.

— Една последна глътка за лека нощ? — попита Адам.

Роуина поклати глава. Последната доза скоч с вода, която й бяха налели преди повече от час, все още си стоеше почти недокосната в чашата. През цялата вечер разговаряха главно за него, тъй като Роуина ловко избягваше всички въпроси за себе си. Все пак той успя да разбере, че е преподавателка по английска литература. Отказвайки да навлиза в подробности, тя шеговито цитира Сервантес:

— „Паметта ми е толкова слаба, че често забравям дори собственото си име!“

Пръв се изправи Адам.

— Да излезем на въздух, искате ли? — предложи той.

— Добре.

Насочиха се към изхода, без да предизвикат дори и поглед от страна на останалите.

Имаше луна, а нощта беше ясна и студена. Гладката повърхност на езерото блестеше. Той усети как Роуина потръпна и я прегърна през раменете.

— Май вече всички са си легнали — промълви Адам.

Роуина отново се разсмя с почти беззвучния си смях.

— Добре, че го забелязахте.

Той я извърна към себе си, повдигна брадичката й и я целуна.

— Да вървим и ние.

Устните им отново се срещнаха, а ръцете й здраво се обвиха около него.

— Всичко, което ви казах, е истина — прошепна тя. — Това го няма в договора.

— Знам.

— Всяко момиче тук може свободно да избира, но Ханк държи всичко да става доброволно — Тя се притисна до него и продължи: — Ханк вероятно би искал да знаете това. Той държи на вашето мнение.

— В този момент Ханк изобщо не ме интересува! — прошепна в отговор той.

В спалнята на Адам влязоха през външния коридор — същия по който беше дошъл сутринта. Някой предвидливо беше запалил огъня и помещението беше приятно затоплено. Езиците на пламъка хвърляха отблясъци по тавана. Кувертюрата на двойното легло беше свалена и то беше готово за спане.

Освободиха се от дрехите си пред камината и Адам я поведе към леглото.

Очакваше, че ще е нежна, но тя го зашемети с буйната си страст, която отначало го учуди и възхити, а по-късно възпламени и него. Никога не беше се докосвал до подобен див и необуздан плам. Двамата потънаха в могъщите му вълни и така, с изключение на кратките задъхани почивки, неусетно изтече остатъкът от нощта.

Малко преди разсъмване, с тон, в който се долавяше приятелска насмешка, тя попита:

— Още ли си на мнение, че черното е красиво?

— Сега повече от всякога! — искрено отвърна той.

Лежаха кротко един до друг. Роуина се надигна да види лицето му. Усмихваше се.

— Макар и бледолик, ти също не изглеждаш зле! — призна тя.

Както през вчерашния следобед той запали две цигари и й подаде едната.

— Предполагам, че черното наистина е красиво — както твърдят някои хора — проговори след известно време тя. — Но, според мен всяко нещо може да стане красиво, ако го гледаш през призмата на един приятен ден!

— А днешният такъв ли е?

— Днешният ли? Знаеш ли какво бих казала в ден като днешния? „Дори и грозното е красиво!“

Навън се развиделяваше.

— Искам да те видя пак — каза Адам. — Как може да стане това?

— Никак! И ти прекрасно го знаеш! — За пръв път в гласа и се промъкнаха метални нотки.

Той понечи да възрази, но тя сложи пръст върху устните му.

— Досега не се лъгахме. Нека не започваме накрая!

Той съзна, че Роуина е права. Онова, което започна тук, ще трябва и да свърши тук. Детройт съвсем не е Париж или Лондон, нито дори Ню Йорк. В някои отношения той продължаваше да бъде един малък провинциален град, който едва напоследък започва да търпи по-свободни нрави. Адам ясно осъзна, че не може да има него и Роуина едновременно. Тази мисъл го натъжи. Продължаваше да е под влиянието на това чувство и по-късно, когато напусна езерото Хигинс и пое по обратния път на юг.

На тръгване благодари на домакина за гостоприемството, а Ханк Крайсъл отвърна:

— Почти не успяхме да си поговорим, Адам. Нека се видим още веднъж. Какво ще кажете, ако ви звънна през седмицата?

Адам каза, че ще се радва да го чуе.

Роуина, с която се беше сбогувал насаме, зад две заключени врати, не се виждаше никъде.

— Господи! — изстена Адам. — Съвсем забравих, че трябваше да позвъня на жена си!

Виновно си припомни, че бе решил да позвъни на Ерика още в събота сутринта. Сега вече беше неделя вечер, а той още не бе го направил. Разбира се, този промеждутък от време запълни Роуина, но в момента Адам се питаше как ще погледне жена си в очите след всичко това , което се случи.