Артър Хейли - Вечерните новини

— Съвсем прав си — намеси се Рита. — А ти, Брод, грешиш и за местните телевизии, че ставали все по-добри. Не е вярно. По-лоши стават. Някои от онези, дето напуснаха националните компании и отидоха в местните с големи надежди, после се върнаха възмутени.

— От какво? — попита Бродерик.

— От това, че шефовете на местните телевизии използват новините, за да си правят реклама, да печелят популярност и да трупат печалби. С тази нова техника, за която говориш, задоволяват само най-примитивния зрителски вкус. А като се случи да изпратят кореспондент на някое голямо външно събитие, обикновено той е неопитен, повърхностен и не може да се мери по професионализъм и рутина с репортерите от националните телевизионни мрежи.

Хари Партридж се прозя. Разговори като този бяха под нивото му — само запълваха времето, без да изискват никакво интелектуално усилие; и друг път си бяха чесали с това езиците. В този момент усети, че наоколо става нещо.

Двамата полицаи, които явно не бързаха за никъде, още се мотаеха из бара, но изведнъж спряха и напрегнато се вслушаха в радиостанциите си. Предаваше се някакво съобщение. Партридж успя да долови откъслечни думи: „…състояние на готовност втора степен… сблъскване във въздуха… лети към писта седемнайсет, ляво… всички служители от охраната да се явят…“ И полицаите, забързани, напуснаха бара.

Другите от групата също бяха чули.

— Хей! Да не би… — понечи да каже Мин Ван Кан. Рита скочи на крака.

— Отивам да видя какво става. — И изхвръкна от бара.

Ван Кан и О’Хара се заеха да събират камерите и магнетофона. Партридж и Бродерик — багажа си.

Единият от полицаите още не беше се отдалечил. Рита го настигна при едно от гишетата за приемане на пътници от „Американ Еърлайнс“, като не пропусна да забележи, че е красив младеж с телосложение на футболист.

— Аз съм от телевизионната компания Си Би Ей. — И показа картата си.

— Да, знам. — Той я погледна с нескрито възхищение.

При други обстоятелства, мина й през ума, би го посветила в насладите на любовта с по-възрастна жена. Но за съжаление сега нямаше време.

— Какво става? — попита Рита.

— Отнесете се до централната информационна служба — отвърна полицаят след кратко колебание.

Но Рита беше нетърпелива.

— И това ще направя, но после. Има нещо спешно, нали? Хайде, кажете ми.

— „Мъскегон Еърлайнс“ са загазили. Един от еърбусите им се сблъскал във въздуха с друг самолет. Лети насам в пламъци. Ние сме в състояние на готовност втора степен, което значи, че всички съоръжения за аварийни случаи са изпратени към писта седемнайсет, ляво. Голяма беля може да стане. — Гласът му беше сериозен.

— Искам екипът ми с камерата да отиде на пистата. Колкото може по-скоро. Откъде да минем?

Полицаят поклати глава:

— Ако сте без придружител, ще ви арестуват. Не може да се излиза извън охраняваната зона.

Рита си спомни, че веднъж някой й беше разправял как охраната на далаското летище се славела с отзивчивостта си към журналистите.

— Можете ли да се обадите оттук на „Информация“ — посочи тя радиостанцията на полицая. — Хайде, моля ви!

Настойчивостта й подейства. Полицаят се свърза с „Информация“. Като взе журналистическата карта на Рита, той продиктува данните и обясни какво иска тя.

— Кажи им да дойдат най-напред в Службата за сигурност и да получат журналистически пропуски срещу подпис.

Рита изстена и посегна към радиостанцията.

— Нека аз да говоря.

Полицаят натисна копчето на предавателя и й го подаде. Тя заговори припряно във вградения микрофон:

— Нямаме никакво време, разберете. Ние сме информационен екип на телевизията. Имаме право на достъп навсякъде. После ще попълним каквито искате документи. Но, моля ви, моля, пуснете ни да отидем веднага на пистата.

— Почакайте така. — Настъпи пауза, после един делови и авторитетен глас каза: — Добре, веднага тръгвайте към изход деветнайсет. Помолете някой да ви покаже как да излезете на рампата. Там се огледайте за колата със сигнална лампа. Тръгвам да ви посрещна.

Рита стисна полицая за лакътя.

— Благодаря ви, приятелю.

И забърза обратно към Партридж и другите, които тъкмо излизаха от бара. Последен беше Бродерик. На вратата репортерът от „Ню Йорк Таймс“ хвърли пълен със съжаление поглед към неизпитите уискита, които беше платил.

Рита им съобщи набързо каквото беше узнала, а на Партридж, Мин и О’Хара каза:

— Това може да е голям удар. Отивайте на пистата. Не губете никакво време. Аз ще завъртя няколко телефона и ще дойда при вас. — Погледна часовника си: 17,20, което значи 18,20 в Ню Йорк. — Ако действаме бързо, ще успеем за първата емисия. — Но дълбоко в себе си се съмняваше.