Артър Хейли - Вечерните новини

— Към тази информация няма видеоматериал.

— Това го свий колкото можеш — само да се маркира.

— Съобщи в апаратна: сваляме номер шестнайсет, „Корупция“. Но ще го върнем, ако не получим нищо повече от Далас.

— Последните петнайсет секунди от това тук са стара песен. Няма да занимаваме хората с познати неща я.

— Бабите в Омаха едва ли го знаят.

— Толкова по-зле за тях. Махай го.

— Готов съм с първия блок. Ще отхапя от рекламите. С четирийсет секунди сме в повече.

— Конкуренцията с какво разполага от Далас?

— С предисторията, като нас.

— Трябва ни един буфер и незабавно съкращение на наркоинформацията.

— Махни този параграф. И без това нищо не казва.

— Трудно ще вместиш кофа лайна в яйчена черупка.

Ако някой случайно попадне на тази сцена, би си помислил: „Хора ли са това? Нямат ли сърца? Не изпитват ли съчувствие, поне капчица тъга? На никого ли не минава през ума, че в оня самолет, дето лети към Далас, има триста ужасени човешки същества, които може скоро да умрат? Никой ли не се интересува от тях?“

Но който знае как се правят новините, ще му отговори: „Много от хората тук ги интересува, разбира се, и те ще тъгуват, вероятно веднага след излъчването на емисията. Други ще бъдат разтърсени от ужаса едва като се приберат у дома и може дори да поплачат. Само че точно сега никой няма време за това. Такива са новинарите. Работата им е да отразяват парада на текущите събития, лоши или добри, при това бързо, изчерпателно и толкова ясно, че да го «прочете и онзи, който тича», както гласи едно старо журналистическо правило.“

Ето защо в 18,40, десет минути след началото на половинчасовия централен осведомителен бюлетин, главният въпрос пред всички около „подковата“, а и за онези, които бяха в залата, в студиото и в апаратната, беше: дали ще пристигне скоро репортаж от „Форт Уърт“ в Далас?

За групичката от петима журналисти на летището в Далас историята бе започнала няколко часа по-рано, за да достигне кулминационната си точка в 17,10 средноамериканско време.

Петимата бяха Хари Партридж, Рита Ейбръмс, Мин Ван Кан, Кен О’Хара, тонтехникът на екипа, и Греъм Бродерик, кореспондент на „Ню Йорк Таймс“. Същата сутрин още по тъмно те бяха отлетели от Салвадор за Мексико, откъдето след известно забавяне и смяна на полетите се бяха озовали в Далас, и сега почти всички чакаха различни самолети — всеки в своята посока.

И петимата бяха изморени, но не от днешното дълго пътуване, а от близо два месеца, прекарани сред несгоди и опасности, докато отразяваха няколко отвратителни войни в най-неприятните части на Латинска Америка. Очаквайки повикване, сега те седяха в едно от денонощно работещите барчета на летището, на терминал 2Е. Обстановката тук бе едновременно модна и практична. Преградата му имитираше градинска стена със зелени растения, а отгоре висяха платна на светлосини карета, зад които бяха скрити розови лампи. Кореспондентът от „Таймс“ каза, че му приличало на един публичен дом в Мандалей.

От масата си близо до прозореца те виждаха стоянката на самолетите и изход двайсет. От него Хари Партридж трябваше да замине след няколко минути за Торонто със самолет на „Американ Еърлайнс“. Току-що бяха съобщили обаче, че полетът се отлага с един час.

Партридж, длъгнест като върлина, с неизменния разрошен русоляв кичур, все още имаше момчешки вид, въпреки че минаваше четиридесетте и косата му заедно с кичура започваше да посивява. Настроен вече отпускарски, той не се трогна нито от закъснението на самолета си, нито от нещо друго. Предстояха му три седмици почивка и развлечения, което точно сега му бе жизнено необходимо.

Рита Ейбръмс щеше да лети най-напред до Минеаполис-Сейнт Пол, а отпуската си щеше да прекара в Минесота във фермата на една приятелка. Там имаше уговорена среща с един по-високопоставен свой колега, който беше женен, и тя си мълчеше за всякакви подробности около пътуването си. Мин Ван Кан и Кен О’Хара се прибираха у дома си в Ню Йорк. Греъм Бродерик — също.

Тримата — Партридж, Рита и Мин — често работеха заедно като екип. Сега за пръв път ги придружаваше и тонтехникът О’Хара. Той беше млад, блед, слаб като щека и повечето свободно време прекарваше над списанията за електроника, едно от които четеше и сега.

Чуждият елемент в групата беше Бродерик, но тъй като често го изпращаха да отразява събития заедно с телевизионни журналисти, с повечето от тях беше в добри колегиални отношения. Точно в този момент обаче репортерът на „Таймс“, закръглен, важен, дори малко горделив, издаваше враждебност. Трима от групата си бяха попийнали. Изключение правеха Ван Кан, който пиеше само минерална вода, и О’Хара, който през цялото време си държеше биричката и отказа да му поръчат нова.