Артър Хейли - Вечерните новини

Докато пръстите му се надбягваха по бутоните, през ума му мина мисълта, че едва ли някой от зрителите ще изключи апарата си преди края на цялата информационна емисия тази вечер. Но за всеки случай накрая добави с едно изречение и поканата за следващите новини, след което натисна копчето на принтера. Напечатаният текст щеше да излезе и по канала в студиото, така че докато стигнеше до него на долния етаж, информацията му вече щеше да е готова за четене от монитора.

Докато Слоун се запъти с бърза крачка към стълбището за третия етаж, Инсън нервно питаше един от редакторите:

— Къде, по дяволите, има снимки от „Форт Уърт“?

— Никаква надежда, Чък. — Редакторът, притиснал с рамо телефонната слушалка до ухото си, говореше със завеждащия Вътрешна информация в централната зала. — Горящият самолет вече е близо до летището, а нашият снимачен екип е На двайсет мили оттам. Няма да успеят.

Ако раздаваха медали за опасна Служба в областта на телевизионната журналистика, гърдите на Ърни Ласал, завеждащ информацията от страната, щяха да са окичени като коледна елха. Макар и само двайсет и девет годишен, той се бе отличил като специален кореспондент на Си Би Ей по събитията в Ливан, Иран, Ангола, Фолкландските острови, Никарагуа и други горещи точки с високия си професионализъм и безстрашие в най-напечени ситуации. Макар че тях все още ги имаше по света, Ласал следеше сега не по-малко опасната на моменти вътрешна обстановка в САЩ от удобен тапициран стол в стъкления си кабинет, от който се виждаше цялата информационна зала.

Със стегната фигура и дребен кокал, Ласал беше енергичен човек, грижлив и към брадата, и към облеклото си — типичен млад и амбициозен професионалист, биха казали някои. Като завеждащ информацията от страната, той имаше големи задължения и беше един от двамата шефове на информационните екипи. Другият редактор отговаряше за новините от чужбина. И двамата имаха бюра и в залата, където сядаха, щом обстановката около някое събитие се нажежеше особено много, за да го следят отблизо. Случаят с еърбуса ставаше напечен, следователно Ласал трябваше да е на мястото си в залата.

Тя се намираше един етаж по-долу от „подковата“. Там беше и студиото, разположено така, че гледката към „нажежената“ информационна зала да служи за фон на водещия. Апаратната, където режисьорът свързваше отделните части на емисията, се намираше в сутерена на сградата.

Изминали бяха седем минути, откакто шефът на филиала в Далас бе изпратил първото съобщение за пострадалия еърбус, който се приближава към летището. Ласал затръшна един телефон и вдигна слушалката на друг, докато погледът му следеше новото съобщение на Асошиейтед прес, появило се току-що на монитора до него. Докато полагаше най-големи усилия да осигури предаването на всички подробности около новината, той държеше в течение и „подковата“ за развоя на събитията.

Именно Ласал предаде не особено окуражаващата вест за местонахождението на най-близкия снимачен екип на Си Би Ей: все още на двайсет мили от мястото на събитието, колкото и бясно да хвърчат натам, пренебрегвайки всякакви ограничения на скоростта. Защото този ден бе особено натоварен за кореспондентското бюро в Далас и всички снимачни екипи и подвижни телевизионни станции заедно с репортерите бяха по събития, за зла участ все далеч от летището.

Не след дълго щяха все пак да пристигнат някакви снимки, но едва след самото събитие, и на тях нямаше да се види рискованото кацане на еърбуса, което сигурно щеше да бъде забележително и може би катастрофално. Но за първата емисия на вечерния информационен бюлетин, който се предаваше чрез сателит до по-голямата част от Източното крайбрежие и част от Средния запад, едва ли щеше да има видеоматериал. Единственото успокоение беше, че — както бе успял да научи шефът на бюрото в Далас — други телевизионни станции също нямаха снимачни екипи на летището, макар, че и те като Си Би Ей бяха ги изпратили натам.

От репортерското си бюро Ърни Ласал, който все още се занимаваше с телефоните, наблюдаваше и подготовката за предаването на живо от ярко осветеното студио, където тъкмо влизаше Крофърд Слоун. У телевизионните зрители, които го гледаха, докато чете новините, се създаваше илюзията, че водещият се намира в самата информационна зала. Но всъщност между тях имаше дебело стъкло, изолиращо звука, така че не му пречеха никакви шумове, освен когато режисьорът нарочно ги пускаше за фон.