Артър Хейли - Вечерните новини

В колата Върнън беше настроил радиото на вълните на летищния предавател. Чуваше се разговорът на кулата с екипажа на еърбуса. Диспечерът, който следеше приближаването му на радара, предупреди със спокоен глас:

— Намирате се малко под глисадата, отклонение вляво от курса… Вече сте на глисадата и на курса…

Но пилотите на еърбуса очевидно трудно поддържаха височината и дори курса. Самолетът се движеше наклонен към пострадалото дясно крило. Носът му току се отклоняваше встрани и после, след някакви бързи и енергични действия в пилотската кабина, се насочваше отново към пистата. Ту се снижаваше, ту се издигаше нагоре, но неравномерно, защото, щом загубеше твърде много височина, се опитваха да го изтеглят поне малко. Всички на земята негласно и напрегнато си задаваха един и същи въпрос: като е стигнал дотук, ще успее ли да кацне? Но отговорът изглеждаше неясен.

По радиото се чу гласът на единия от пилотите:

— Кулата, чувате ли ме… имаме проблем с колесника… отказ на хидравличната система… — Последва мълчание… — Ще опитаме да спуснем резервния колесник… ето сега!

Няколко секунди по-късно отново се чу спокойният глас на диспечера:

— „Мъскегон“, виждаме колесника ви. Имайте предвид, че пламъците са близо до предните десни колела.

Нямаше съмнение, че ако огънят погълне предните десни гуми, което бе много вероятно, тази част на колесника ще рухне при допира с пистата и самолетът ще се килне надясно, докато се носи по нея с голяма скорост.

Камерата на Мин работеше, а пръстите му нагласяха вариообектива. През него той също виждаше пламъците, стигнали вече до гумите. Еърбусът навлезе в територията на летището… Приближаваше се, оставаше му по-малко от четвърт миля до пистата… щеше да стигне до земята, но пламъците ставаха по-големи, по-буйни, подхранвани очевидно от горивото, а две от четирите десни колела вече горяха и гумата им се топеше… Едното експлодира като огнен гейзер.

Горящият еърбус бе вече над пистата и летеше със сто и петдесет мили в час. Като минаваше покрай чакащите аварийни коли, те една по една излизаха на пистата и се втурваха след него с максималната си скорост и свистящи гуми. Първи бяха две от жълтите пожарни, а останалите ги следваха плътно.

Щом колесникът докосна настилката на пистата, избухна и второто дясно колело, веднага след него и третото. Изведнъж дясната страна на колесника остана без гуми и колелата опряха на джанти. В същия момент се чу зловещо стържене на метал, разхвърчаха се искри, вдигна се облак от прах и парчета цимент… Като по чудо пилотите успяха да задържат някак самолета на пистата… Той продължи да се движи по инерция, изминавайки голямо разстояние… Най-сетне спря. Тогава лумна пожарът.

Без да намаляват скоростта си, пожарните коли се приближиха до него и след секунди го заобливаха с пяна. Гигантски струи се издигаха с невероятна скорост и трупаха сякаш планини от крем за бръснене.

Някои от пасажерските изходи на самолета се отваряха, спускаха се аварийните трапове. Отворена бе предната врата на десния борд, но останалите бяха блокирани от огъня. На левия борд, далеч от пламъците, се отвори другата предна врата и още една, по средата на корпуса. Някои от пътниците се спускаха вече по траповете.

Но на опашката още не се бе отворил нито един от аварийните изходи от двете й страни.

От вътрешността на самолета през трите врати излизаше пушек. Част от пътниците бяха вече на земята. Тези, които се появиха последни, кашляха, много от тях повръщаха и всички бързаха да си поемат въздух.

Пожарът отвън бе започнал да затихва под планините от пяна, изсипани на единия борд.

Мин Ван Кан продължаваше да снима всичко, което ставаше наоколо му, със съзнанието единствено на професионалист, изключвайки всякакви други мисли, макар да си даваше сметка, че няма друг оператор на мястото на това събитие и че камерата му е съхранила нещо особено и небивало. След злополуката със самолета на „Хинденбург“ едва ли друга катастрофа в авиацията е била заснета с такива подробности от очевидец.

Бързината на спасителните операции говори добре за подготовката на летището да действа при аварийни случаи, помисли си Партридж. Той чу капитана на пожарникарите да казва, че почти сто и деветдесет пътници са напуснали вече самолета и са живи. Не се знаеше обаче какво е станало с другите близо сто души. Един от пожарникарите, свалил газовата маска да обърше потта от лицето си, каза: