Артър Хейли - Вечерните новини

— О, боже! Задните седалки са тъпкани с мъртъвци. Там трябва да е било най-задимено.

Ето защо никой не бе отворил задните четири аварийни изхода.

Появиха се и членовете на екипажа, категорично отказвайки всякаква помощ. Капитанът — с четири нашивки и с прошарена коса — не можеше да скрие сълзите си, като гледаше наоколо, знаейки вече и за многото мъртви. Мин, който не се и съмняваше, че въпреки жертвите пилотите ще бъдат посрещнати като герои, загдето успяха да приземят самолета, засне в едър план лицето на капитана с изписаната по него болка. Това се оказа и последният му кадър, защото нечий глас се провикна:

— Хари! Мин! Кен! Стига толкова. Бързо! Взимайте всичко и идвайте при мен! Ще предаваме за Ню Йорк чрез сателит.

Беше гласът на Рита Ейбръмс, пристигнала с автобусчето на Информационната служба. Недалеч вече се виждаше и обещаният предавател със сателитна антена. „Чинията“, която можеше да се свива като ветрило при придвижване, сега бе разгърната и насочена към небето.

Мин се подчини на нареждането и свали камерата от рамото си. С автобуса, докарал Рита, бяха пристигнали още два телевизионни екипа, единият от които бе филиал на Си Би Ей, както и журналисти от вестниците и фотографи. Мин знаеше, че те, а и другите, които тепърва щяха да дойдат, ще продължат да отразяват развоя на събитието. Но най-ценния материал, изключителните кадри от катастрофиралия самолет, притежаваше само Мин, който със скрита гордост си мислеше, че скоро неговият филм ще се гледа по цял свят и ще влезе в историята.

Върнън ги откара с колата на Информационната служба до сателитната антена. Още по пътя Партридж взе да нахвърля текста, който му предстоеше да предаде.

— Не приказвай повече от минута и три четвърти — посъветва го Рита. — Щом си готов, запиши се на магнетофона и направи един финален кадър в едър план. В това време аз ще изпратя суровия материал в Ню Йорк.

Партридж кимна в знак на съгласие и Рита погледна часовника си: 17,43 или 18,43 в Ню Йорк. До края на първата емисия на централния осведомителен бюлетин имаше още петнайсетина минути телевизионно време. Партридж продължаваше да пише, като беззвучно изговаряше думите и често променяше написаното. Мин подаде на Рита двете безценни видеокасети и постави в камерата нова за записа на Партридж и финалния кадър с него.

Върнън ги стовари непосредствено до колата със сателитната антена. С тях беше и Бродерик, който щеше да продължи до летището, за да предаде своето съобщение до Ню Йорк по телефона. На раздяла им каза:

— Много съм ви признателен. И не забравяйте утре да си купите „Ню Йорк Таймс“, ако искате да имате по-задълбочен поглед върху събитието.

О’Хара, който много си падаше по хубавата техника, оглеждаше с нескрит възторг апаратурата, натъпкана в колата със сателитната антена.

— Ох, куклички, какви са хубави — възхищаваше им се той.

Чинията, пет метра в диаметър, беше разгърната, насочена нагоре, и двайсеткиловатовият й генератор работеше. Вътре, в малката апаратна с устройства за монтаж и излъчване, нагъсто подредени на стелажи, един техник — вторият член на малкия автомобилен екипаж, настройваше предавателя на съоръжението на вълновия обхват на сателита Спейснет–2 на почти четирийсет хиляди километра над тях. Предадено така, всичко щеше да стигне до транспондер двайсет и едно на сателита и моментално щеше да се върне в Ню Йорк за презапис.

В колата Рита работеше редом с техника и ловко постави касетите на Мин на монтажния пулт, гледайки в монитора. Както и предполагах, помисли си тя, материалът е превъзходен. При нормални обстоятелства, когато в екипа им имаше и монтажист, той и редакторът заедно подбираха откъси от видеоматериала и на фона на магнетофонния запис свързваха частите в логическа последователност. Но всичко това изискваше поне четирийсет и пет минути, понякога и повече, а днес нямаше време. Затова, без да се колебае, Рита избра няколко от най-драматичните сцени, а операторът ги излъчи в суров вид, както бе казала на Хари.

Седнал на метална стълба отвън до колата, Партридж довърши материала си и след като уточни набързо някои неща с Мин и тонтехника, записа текста.

Оставяйки място за встъплението на водещия, което щеше да се пише в Ню Йорк и да съдържа въвеждащите факти, Партридж започна:

„В една отдавнашна война пилотите наричаха такова приземяване «на едно крило и на единия късмет». Имаше дори и песен с такова име. Но това, което се случи днес, едва ли някога ще бъде възпято.